Били Хейс: Среднощен експрес

Героите в тази книга са действителни лица. Само в отделни случаи някои имена и други характерни черти са променени.

На двайсетина километра западно от Истанбул, извън пределите на града, в равнинния земеделски район по крайбрежието, се намира международното летище „Йешилкьой“. Всеки ден по обяд пристига Полет номер едно на „Пан Американ“ от Техеран. След като остави пристигащите и вземе заминаващите пътници, в един часа самолетът отново излита, за да продължи по маршрута си за Франкфурт, Лондон и Ню Йорк. На шести октомври 1970 година, чувствайки се като герой на Иън Флеминг 1 1 Иън Флеминг (1908—1964) — популярен английски писател, нашумял с поредицата романи за Джеймс Бонд. Б. пр. , скрит зад тъмни очила и вдигната чак до ушите яка на мушамата, наблюдавах кацането на Боинг 707 от Полет номер едно върху бетонната писта. Дръпнах периферията на шапката талисман по-ниско над очите си и се облегнах на стената до гишето за регистрация на пътниците.

Покрай мен мина нисичък топчест мъж на трийсет и пет-шест години и с мъка вдигна куфара си на кантара. Хубавото чернокосо момиче на гишето сложи етикет на чантата му, подпечата билета и му махна да върви към митническия контрол. От мястото си видях как кожата под оредявашата коса на главата му почервеня от усилие, докато крачеше по дългия коридор. В дъното един отегчен турски служител в омачкана униформа само надникна в ръчната чанта на мъжа и бегло погледна паспорта му. Закашля се от цигарата си и пусна пътника да мине. Проследих с поглед как топчестият мъж изчезва в транзитната зала на „Пан Америкън“.

„Да, да — уверих се аз. — Точно така ще стане. Изглежда лесно…“

Отидох на гишето и с последните пари си купих билет за Ню Йорк за следващия ден.

Бях решил да проследя и излитането на самолета, но какво повече можех да видя? Кому беше нужно чак толкова да се престаравам? Охраната тук изглеждаше като на шега, едва ли не случайно хрумване. Ако побързах да взема такси, щях да успея за срещата си в „Пудинг Шоп“ с онази англичанка, с която се бях запознал на закуска. Разправяше, че е дошла в Истанбул, за да се научи да играе кючек. Хич не ме интересуваше дали казва истината или не; само исках да имам компания преди приключението. Следобеда, вечерта, утрешния ден, всичко ми се струваше като на кино. А аз — малко нервен, но мъчейки се отчаяно да бъда спокоен, изпълнявах главната роля.

Зарязах последния половин час от моите старателно обмислени планове и скочих в едно такси. Този ден самолетът на „Пан Америкън“ можеше да излети и без мен.

През десетте дни от престоя ми в Истанбул заведението „Пудинг Шоп“ почти се бе превърнало в мой дом. Славата на това диво турско свърталище на хипита се носеше из цяла Европа. Не бих се нарекъл хипи, пък и късата ми коса не беше кой знае колко на мода там, но „Пудинг Шоп“ изглеждаше подходящо място, където незабелязано можех да се смеся с другите чужденци.

Пиех подсладен турски чай на масичка отвън и чаках момичето. Навсякъде около мен се носеше говор, смях и викове. През пъстрите тълпи си пробиваха път улични продавачи, амбулантни търговци и просяци. На улицата печаха шиш-кебап. Ароматът на месото се смесваше с миризмата на конски фъшкии в канавката. Зад ъгъла се появи момченце с цигански очи, което водеше на каишка огромна мечка с намордник. Седях си там, угрижен и развълнуван, и очаквах предстоящата на другия ден опасност.

Англичанката, която щеше да играе кючек, изобщо не се появи. Може би трябваше да го изтълкувам като лоша поличба.

Бях подранил. Отидох в чакалнята на летището и се заключих в една тоалетна. Повдигнах широкото си поло. Всичко си беше на мястото. Напъхах обратно пуловера под кадифеното спортно яке и си погледнах часовника. Моментът наближаваше.

Вече беше време. Ще стане лесно. Нали вчера бях проверил всичко.

Затворих очи и се отпуснах. Сетне си поех дълбоко дъх. Превръзката около гърдите ми беше толкова стегната, че потръпнах. Помъчих се да си придам нехаен вид и излязох от тоалетната. Вече нямаше връщане назад.

На регистрационното гише стоеше същото усмихнато чернокосо момиче.

— Добър ден, мистър Хейс — каза тя на английски с турски акцент, като погледна билета ми. — Приятно пътуване. Оттук, моля.

Посочи ми същия коридор, който бях наблюдавал вчера. Отегченият мургав митничар чакаше на своето гише. Докато се приближавах, се мъчех да не гледам към пистолета в кобура му.