Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“
Еркюл Поаро #6
На светлата памет на Любомир Соколов
Преводачът
ГЛАВА ПЪРВА
ЧОВЕКЪТ С БЯЛАТА КОСА
Беше към полунощ, когато един човек пресече Плас де ла Конкорд. Въпреки изящното кожено палто, което загръщаше слабата му фигура, у него имаше нещо забележимо сиво и дребно.
Дребен мъж, с лице като на плъх. Човек, би казал някой, който никога няма да играе забележителна роля и не би се издигнал в каквато и да е област. И все пак, стигайки до това заключение, наблюдателят би сгрешил. Защото този човек, дребен и незначителен както изглеждаше, имаше ключова позиция в световните събития. В една империя, където управляваха плъхове, той бе цар на плъховете.
Дори и сега едно посолство очакваше завръщането му. Само че най-напред той трябваше да си свърши работата — работа, с която посолството не беше официално запознато. Бледото му лице блестеше на лунната светлина. Върху тънкия нос нямаше и следа от извивка. Баща му беше полски евреин, шивашки калфа, и целта, която преследваше този човек, бе такава, каквато би допаднала на баща му.
Той стигна до Сена, премина я и навлезе в един от най-малко почтените квартали на Париж. Тук спря пред висока занемарена къща и се отправи към един апартамент на четвъртия етаж. Едва почука и вратата се отвори от една жена, която явно бе очаквала пристигането му. Тя не го поздрави, но му помогна да свали балтона си и го отведе към безвкусно мебелираната всекидневна. Електрическата крушка бе покрита с мръсен абажур в розово, който смекчаваше, ала не можеше да прикрие нескопосания грим по лицето на жената. Не скриваше и широките монголски черти на лицето й. Не можеше да има и съмнение относно професията и народността на Олга Демирова.
— Всичко наред ли е, малката?
— Всичко, Борис Иванович.
Той кимна и промърмори:
— Не мисля, че са ме проследили.
Но в гласа му трептеше безпокойство. Той отиде до прозореца, леко придърпа пердето и старателно се взря навън. След миг рязко се отдръпна.
— Не мисля, че са ме проследили.
— На отсрещния тротоар има двама души. Струва ми се, че… — той замълча и загриза ноктите си — привичка, която съпровождаше действията му в подобни състояния.
Рускинята поклати глава в бавно, успокояващо движение.
— Те си бяха тук още преди да дойдеш.
— Все едно. Струва ми се, че гледаха насам.
— Възможно е — съгласи се с безразличие тя.
— Но тогава…
— Какво от това? Дори ако знаят, не ти ще бъдеш този, подир когото ще тръгнат оттук.
На устните му се изписа тънка, цинична усмивка.
— Да — съгласи се той, — това е вярно. — Замисли се за миг и добави: — Проклетият американец! Той може да се грижи за себе си както всеки друг.
— Предполагам.
Той пак отиде до прозореца и промърмори с кикотене:
— Солидни купувачи. Изглеждат познайници на полицията. Е — хе, желая на братята апаши успешен улов.
Олга Демирова поклати глава.
— Ако американецът е такъв, какъвто го описват, за да сполучат при него ще им бъдат нужни повече от двама пъзливи апаши. — Тя млъкна. — Чудя се…
— Е?
— Нищо. На два пъти тази вечер един мъж мина по улицата. Един мъж с бяла коса.
— Че какво от това?
— Ей това. Когато мина покрай онези двамата, той изпусна ръкавицата си. Единият от тях я повдигна и му я подаде. Изтъркан номер.
— Искаш да кажеш, че белокосият е техен шеф?
— Нещо такова.
Рускинята изглеждаше разтревожена и объркана.
— Сигурна ли си, че пакетът е запазен? Не е фалшифициран, нали? Толкова много се приказваше, толкова много…
Той пак загриза ноктите си.
— Сам прецени.
Тя се наведе над камината, ловко размествайки въглищата. Отдолу, изпод смачканите купчинки вестници, измъкна един продълговат пакет, обвит в мръсен вестник, и го подаде на мъжа.
— Гениално! — закима одобрително той.
— На два пъти претърсват апартамента. Разпран е дюшекът на леглото ми.
— Тъкмо както казах — изръмжа той. — Много се говори. Сгрешихме и с пазарлъка за цената.
Той разви пакета. В него имаше друго малко пакетче, обвито в кафява хартия. Тъкмо разбиваше и него, когато прозвуча острият звук на звънеца.
— Американецът е точен — каза Олга, поглеждайки часовника си.
Тя излезе от стаята и след миг се върна, въвеждайки един широкоплещест мъж, чийто презокеански произход бе очевиден. Острият му поглед премина от единия към другия.
— Мистър Краснин? — запита учтиво той.
Читать дальше