Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

Беше към полунощ, когато един човек пресече Плас де ла Конкорд. Въпреки изящното кожено палто, което загръщаше слабата му фигура, у него имаше нещо забележимо сиво и дребно.

Дребен мъж, с лице като на плъх. Човек, би казал някой, който никога няма да играе забележителна роля и не би се издигнал в каквато и да е област. И все пак, стигайки до това заключение, наблюдателят би сгрешил. Защото този човек, дребен и незначителен както изглеждаше, имаше ключова позиция в световните събития. В една империя, където управляваха плъхове, той бе цар на плъховете.

Дори и сега едно посолство очакваше завръщането му. Само че най-напред той трябваше да си свърши работата — работа, с която посолството не беше официално запознато. Бледото му лице блестеше на лунната светлина. Върху тънкия нос нямаше и следа от извивка. Баща му беше полски евреин, шивашки калфа, и целта, която преследваше този човек, бе такава, каквато би допаднала на баща му.

Той стигна до Сена, премина я и навлезе в един от най-малко почтените квартали на Париж. Тук спря пред висока занемарена къща и се отправи към един апартамент на четвъртия етаж. Едва почука и вратата се отвори от една жена, която явно бе очаквала пристигането му. Тя не го поздрави, но му помогна да свали балтона си и го отведе към безвкусно мебелираната всекидневна. Електрическата крушка бе покрита с мръсен абажур в розово, който смекчаваше, ала не можеше да прикрие нескопосания грим по лицето на жената. Не скриваше и широките монголски черти на лицето й. Не можеше да има и съмнение относно професията и народността на Олга Демирова.

— Всичко наред ли е, малката?

— Всичко, Борис Иванович.

Той кимна и промърмори:

— Не мисля, че са ме проследили.

Но в гласа му трептеше безпокойство. Той отиде до прозореца, леко придърпа пердето и старателно се взря навън. След миг рязко се отдръпна.

— Не мисля, че са ме проследили.

— На отсрещния тротоар има двама души. Струва ми се, че… — той замълча и загриза ноктите си — привичка, която съпровождаше действията му в подобни състояния.

Рускинята поклати глава в бавно, успокояващо движение.

— Те си бяха тук още преди да дойдеш.

— Все едно. Струва ми се, че гледаха насам.

— Възможно е — съгласи се с безразличие тя.

— Но тогава…

— Какво от това? Дори ако знаят, не ти ще бъдеш този, подир когото ще тръгнат оттук.

На устните му се изписа тънка, цинична усмивка.

— Да — съгласи се той, — това е вярно. — Замисли се за миг и добави: — Проклетият американец! Той може да се грижи за себе си както всеки друг.

— Предполагам.

Той пак отиде до прозореца и промърмори с кикотене:

— Солидни купувачи. Изглеждат познайници на полицията. Е — хе, желая на братята апаши успешен улов.

Олга Демирова поклати глава.

— Ако американецът е такъв, какъвто го описват, за да сполучат при него ще им бъдат нужни повече от двама пъзливи апаши. — Тя млъкна. — Чудя се…

— Е?

— Нищо. На два пъти тази вечер един мъж мина по улицата. Един мъж с бяла коса.

— Че какво от това?

— Ей това. Когато мина покрай онези двамата, той изпусна ръкавицата си. Единият от тях я повдигна и му я подаде. Изтъркан номер.

— Искаш да кажеш, че белокосият е техен шеф?

— Нещо такова.

Рускинята изглеждаше разтревожена и объркана.

— Сигурна ли си, че пакетът е запазен? Не е фалшифициран, нали? Толкова много се приказваше, толкова много…

Той пак загриза ноктите си.

— Сам прецени.

Тя се наведе над камината, ловко размествайки въглищата. Отдолу, изпод смачканите купчинки вестници, измъкна един продълговат пакет, обвит в мръсен вестник, и го подаде на мъжа.

— Гениално! — закима одобрително той.

— На два пъти претърсват апартамента. Разпран е дюшекът на леглото ми.

— Тъкмо както казах — изръмжа той. — Много се говори. Сгрешихме и с пазарлъка за цената.

Той разви пакета. В него имаше друго малко пакетче, обвито в кафява хартия. Тъкмо разбиваше и него, когато прозвуча острият звук на звънеца.

— Американецът е точен — каза Олга, поглеждайки часовника си.

Тя излезе от стаята и след миг се върна, въвеждайки един широкоплещест мъж, чийто презокеански произход бе очевиден. Острият му поглед премина от единия към другия.

— Мистър Краснин? — запита учтиво той.