Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

— Да — отвърна Борис. — Трябва да се извиня за… за необичайността на тази среща. Необходима е секретност. Аз… по никакъв начин не мога да си позволя да бъда свързан с тази работа.

— Наистина? — любезно запита американецът.

— Имам думата ви, че по сделката не ще се вдига шум, нали? Това е едно от условията на продажбата.

Американецът кимна.

— По това вече сме се разбрали — каза безразлично той. — Сега може би ще ми връчите стоката?

— Носите ли парите в банкноти?

— Да — отвърна другият, обаче не направи никакво движение да ги извади. След мигновено колебание Краснин посочи малкия пакет на масата.

Американецът го взе и разви опаковката. Поднесе съдържанието под силната светлина на едно джобно фенерче и го подложи на много щателно изследване. Удовлетворен, той измъкна от джоба си дебел кожен портфейл и отброи от него снопче банкноти. Тях връчи на руснака, който внимателно ги преброи.

— Всичко е наред, нали?

— Благодаря, господине. Всичко е наред.

— Така — каза другият, пусна небрежно пакетчето в джоба си и се поклони на Олга. — Лека нощ, мадам. Лека нощ, мистър Краснин.

После излезе, затваряйки вратата след себе си. Погледите на двамата в стаята се срещнаха. Мъжът прекара език по засъхналите си устни.

— Чудя се… дали ще успее да се прибере до хотела си — смотолеви той.

По взаимно внушение и двамата се насочиха към прозореца — тъкмо навреме, за да видят американеца когато излизаше на улицата. Той се насочи вляво и закрачи уверено, без нито веднъж да се обърне. Две сенки се прокраднаха от насрещния изход и го последваха безшумно. Преследваният и преследвачите потънаха в нощта. Олга Демидова каза:

— Ще се прибере благополучно. Няма защо да се боиш… или да се надяваш, все едно.

— Защо мислиш така? — полюбопитства Краснин.

— Човек, които е успял да натрупа толкова пари, не може да бъде глупак — отвърна Олга. — Та като стана дума за пари…

Тя загледа многозначително Краснин.

— Е?

— Моят пай, Борис Иванович.

След известно колебание Краснин й подаде две от банкнотите. Тя кимна благодарствено с абсолютна липса на чувственост и мушна банкнотите в чорапа си.

— Така бива — засмя се с доволство Олга.

Той я загледа с любопитство.

— Не съжаляваш ли, Олга Василевна?

— Да съжалявам? За какво?

— За това, което ти беше в ръцете. Има жени, повечето от тях, струва ми се, които са луди по такива неща.

Тя кимна замислена.

— Да, казваш истината. Повечето жени страдат от тази лудост. Аз не. Чудя се… — тя замълча.

— Какво? — запита другият заинтересуван.

— Наистина, американецът ще съумее да ги запази, в това съм сигурна. Но после…

— За какво мислиш?

— Разбира се, той ще ги даде на някоя жена — рече замислено Олга. — Чудя се какво ще стане тогава.

Тя тръсна глава и се отправи към прозореца. Внезапно възкликна и кимна към мъжа:

— Ела, тъкмо онзи минава по улицата. Човекът, за когото ти споменах.

Двамата се взряха навън. Една стройна, елегантна фигура се движеше с бавен ход. Беше с цилиндър и пелерина. Когато мина покрай уличната лампа, лъчите й осветиха кичур гъста бяла коса.

Човекът с бялата коса продължи пътя си без да бърза, видимо безразличен към всичко наоколо. След малко зави надясно, после вляво. От време на време си тананикаше някаква мелодия.

Изведнъж той се закова на място и се ослуша. Бе чул определен звук. Трябва да беше или експлозив, или изстрел. Любопитна усмивка заигра по устните му за кратко. После той продължи бавната си разходка.

След като зави на ъгъла, той се натъкна на група непознати. Представител на закона записваше нещо в бележника си, а край него се бяха сбрали няколко закъснели минувачи. Човекът с побелялата коса любезно запита единия от тях:

— Нещо се е случило, изглежда?

— О, да, господине. Двама апаши нападнаха един възрастен американски джентълмен.

— Сториха ли му нещо?

— О, не! — мъжът се засмя — Американецът имаше в джоба си револвер u преди още да го доближат, той им отправи няколко изстрела, те се уплашиха и офейкаха. Както винаги полицията пристигна много късно.

— Аха! — рече човекът с бялата коса, без да прояви някакви признаци на вълнение.

Кротко и безучастно той продължи своето нощно странстване. Прекоси Сена и навлезе в най-богатите квартали на града. Около двадесет минути по-късно той спря пред една къща на тихия аристократичен булевард.

Магазинът (защото това бе магазин) бе скромен и непретенциозен. Д. Папополус, търговец на антики, беше толкова известен, че не се нуждаеше от реклама и в действителност повечето от сделките му не се извършваха в магазина. Господина Папополус бе собственик на изискан апартамент с изглед към Елисейските полета и логично бе да се предполага, че по това време може да бъде намерен там, а не на работното си място, но човекът с бялата коса уверено натисна звънеца, хвърляйки преди това поглед в двете страни на пустата улица.