Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

— Ах — каза Папополус, — значи така мислиш? Както обикновено, той не се предаваше, но уважи Зия със смирено одобрение.

— Мисля също — допълни Зия, — че главата му бе с доста големи размери.

— Масивна — съгласи се баща й. — Доста голяма. Но този ефект се получава винаги при употребата на перука.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

Ръфъс ван Олдин мина през въртящата се врата на хотел „Савоя“ и се упъти към рецепцията. Дежурният хотелиер го поздрави с почтителна усмивка.

— Драго ми е, че пак ви виждам, мистър Ван Олдин.

Американският милионер кимна глава в отговор и запита:

— Всичко е наред, нали?

— Да, сър. Майор Кентън е горе в апартамента.

Ван Олдин кимна повторно.

— Някакво писмо?

— Всички ги изпратихме горе, мистър Ван Олдин. О, момент, моля. — Хотелиерът бръкна в една преграда и поднесе едно писмо. — Пристигна само преди пет минути.

Ръфъс ван Олдин взе писмото и когато видя плавния женски почерк, лицето му мигом се измени. Резките му черти се смекчиха и твърдата линия на устата се отпусна. Той изглеждаше вече друг човек. Запъти се към асансьора с писмото в ръка и все още с усмивка на устните.

Във всекидневната на неговия апартамент един млад човек седеше зад бюрото и чевръсто подреждаше кореспонденцията с опитност, породена от дългата практика. При влизането на Ван Олдин той скочи на крака.

— Здравей, Кентън.

— Радвам се, че се завръщате, сър. Добре ли прекарахте?

— Горе-долу — отвърна милионерът безстрастно. — Париж е съвсем незначителен град днес. Все пак аз получих това, за което отидох. — Той се усмихна на себе си някак зловещо.

— Вие Винаги успявате в това — засмя се секретарят.

— Така е — съгласи се милионерът.

Говореше с реалистичен тон, като човек, констатиращ някакъв добре известен факт. Съблече тежкия си балтон и се запъти към бюрото.

— Нещо срочно?

— Не мисля, сър. Все текущи въпроси. Не съм успял дори още да ги сортирам.

Ван Олдин кимна леко. Той беше човек, който рядко раздаваше упреци или похвали. Методите му към хората, които наемаше, бяха прости: той ги пробваше известно време и незабавно освобождаваше неподходящите. Изборът му бе необикновен. Кентън например бе срещнал случайно в един швейцарски курорт преди два месеца. Беше му допаднал неговият атестат от Войната. Там Ван Олдин откри обяснение за накуцването му при вървеж. Кентън не бе укрил факта, че търси работа и наистина плахо бе запитал милионера дали не знае някоя подходяща длъжност. Ван Олдин си припомни е усмивка пълното удивление на младия човек, когато му бе предложен постът на секретар при самия прочут мъж.

— Но… но аз нямам опит в търговските работи — бе заекнал той.

— Това е без значение, разбира се, — бе отговорил Ван Олдин. — Аз имам трима секретари на тази длъжност. Но вероятно през идните шест месеца ще остана в Англия, затова ми е необходим един англичанин, които … е, който не е бос и може да ме въведе в обществото.

По-нататък предположенията на Ван Олдин се потвърдиха. Кентън се показа бърз, интелигентен и способен. Притежаваше и недоловим финес в обноските.

Секретарят посочи три-четири писма, поставени на ръба на бюрото.

— Може би ще бъде най-добре, сър, да хвърлите поглед върху тези — намекна той. — Най-горното е относно договора с Колтън.

Но Ръфъс Ван Олдин го възпря с ръка.

— Не възнамерявам да чета дивотии тази нощ. Всичко може да почака до сутринта. Освен това — добави той, оглеждайки писмото, което държеше в ръката си. Отново на устните му заигра лукава усмивка.

Ричард Кентън се усмихна съчувствено.

— Мисис Кетринг? — каза той. — Тя телефонира вчера и днес. Изглежда много настоява веднага да се види c вас, сър.

— Така ли?

Усмивката от лицето на милионера изчезна. Той разкъса плика, който държеше в ръката си и измъкна листа. Докато го четеше, лицето му се помрачи, а устните му придобиха добре познатата на Уолстрийт зловеща гримаса, докато веждите му злокобно се сбръчкаха. Кентън тактично се отстрани и започна да сортира разтворените писма. Милионерът изруга, а сбитият му юмрук разтърси масата.

— Не ще търпя това! — изръмжа на себе си той. — Бедното ми момиче! Добре че старият й татко е до нея.

Няколко минути той крачи със свити вежди из стаята. Кентън все още седеше набеден над бюрото. Изведнъж Ван Олдин рязко се спря и грабна палтото си от стола, където го бе захвърлил.

— Ще излизате ли, сър?