Джонатан Келерман - Били Стрейт

Убийството на Илзе Егерман никога нямаше да бъде официално разкрито, но Петра бе сигурна, че Рамзи е заклал и нея. Колко малко оставаше да я преметне — е, смирението беше полезно за душата. Полезно и за кариерата й. В бъдеще ще внимава, преди да строи хипотези.

Опита се да си представи как Рамзи и Илзе са се запознали: бил е на гости у Балч в „Ролинг Хилс“, пийнали си по някоя бира като стари приятели, тръгнал си е към къщи, пътят към Хоторн е бил лек и приятен, решил е да се отбие на кея. Дали и в онази вечер се е дегизирал? Дали е действал по предварителен план? Или може би фактът, че Илзе е чужденка, е бил най-добрата му защита против разпознаване? „Отмъстителят“ така и не можа да стигне до Европа.

Психичното му заболяване предполагаше, че е убивал и други жени. Ще помоли да я освободят от това задължение — нека хората от ФБР се позабавляват, или който там иска да обира лаврите. Шолкопф вече даваше пресконференции, на които разказваше за своето разследване.

Все още нямаше никакви вести за наградата. Д-р Боулингър и съпругата му се бяха върнали в Охайо, за да довършат подготовката за погребението на Лиза, и не отговаряха на обажданията на Петра. Независимо дали наградата се полагаше по закон на Били, той я бе заслужил морално. Боулингър сигурно щеше да се опита да се измъкне. След всичко, което той причини на Били, на Петра й се искаше да си плати, но какво би могла да направи? Може би анонимно обаждане в някой вестник щеше да свърши работа. Или г-жа Боулингър щеше да успее да се наложи.

Всичко това не беше толкова важно. Засега Били спеше, подпомогнат от обилна вечеря и успокоителни.

Ангелско лице, бяло и гладко, излъчващо такова спокойствие.

Наведе се и го целуна по челото, излезе от стаята и отиде да доведе терапевта.

На излизане от болницата я пресрещна един от администраторите, мъж на средна възраст на име Банкрофт.

— Как е нашият малък герой, детектив Конър?

— Добре.

Банкрофт я хвана за ръката, но бързо я пусна, когато тя се взря в дланта му.

— Ако имате малко време, детектив, при мен има един човек, който би искал да говори с вас.

— Кой?

— Елате в кабинета ми, моля.

Кабинетът му бе просторен, обзаведен с мебели със синя облицовка от туид, имитиращи колониален стил. Върху претъпканите възглавници на столовете седяха две жени над шейсетте. Едната беше набита, широкоплещеста и под малката й шапчица стърчеше вълниста посивяла коса. Носеше строг старомоден костюм от туид, а погледът й би разтопил и айсберг. Другата беше много слаба, косата й бе боядисана в конячен цвят, носеше стилни бижута и съвсем лек грим. Беше облечена в тъмносин костюм, който приличаше на „Шанел“, а обувките й бяха в тон с тоалета. Лицето й бе издължено и болезнено изпито. Вероятно някога е била красива. Сега изглеждаше уплашена. Петра бе озадачена.

— Детектив — каза Банкрофт, — това е госпожа Адъмсън. Тя и покойният й съпруг бяха едни от най-щедрите ни дарители.

Лек акцент върху миналото време. Банкрофт премигна. Слабата жена се усмихна. Ръцете й бяха бледи, с изпъкнали вени и тук-там се виждаха петна — признак на чернодробно заболяване. Петра забеляза, че единият й показалец чертае малки кръгчета върху дамската й чанта. Великолепни обувки, великолепен костюм, но също като дрехите на по-набитата жена, изглеждаше стар и говореше за отминало величие.

Другата жена не бе представена. Тя разглеждаше Петра, като че ли ще я купува.

— Е, ще ви оставя да си поговорите — каза Банкрофт и излезе.

Набитата жена също стана и никак не изглеждаше доволна.

— Благодаря ти, Милдред — каза й г-жа Адъмсън.

Милдред кимна мрачно, преди да затвори вратата.

Г-жа Адъмсън се обърна към Петра. Устата й се опитваше да произнесе нещо и най-накрая промълви:

— Моля ви, наричайте ме Кора. Извинете ме, че отнемам от времето ви, но… — Вместо да продължи, тя извади нещо от чантата си и й го подаде.

Цветна снимка на Били. Малко по-малък — може би на единайсет. Седеше на един кей и махаше.

— Откъде имате това, госпожо?

— Моя е. Аз направих снимката.

— Познавате Били Стрейт?

Долната устна на жената затрепери и очите й се изпълниха със сълзи.

— Това не е Били Стрейт, детектив Конър. Това е Били Адъмсън. Уилям Брадли Адъмсън младши. Моят син. Покойният ми син.

Петра погледна гърба на снимката. Там на ръка бе написано: „Били, Ароухед, 1971“. Цветовете бяха малко поизбледнели. Трябваше да го забележи. Какъв детектив беше?

Момчето се усмихваше, но нещо не беше наред — усмивката беше пресилена.