Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Той се върна при мен.

— Моля да ме извините. Трябва да им поддържам температурата на мацките.

Прозвуча ми като сексуално перчене, но толкова явно, че изглеждаше смешно. Това ми напомни размяната на реплики между него и Джина преди два дни. Нюансът на напрежение, на който тогава не отдадох голямо значение.

Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.

Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.

Възрастна жена и млад жребец? Тенис за мъжлето и уроци от друго естество за стопанката на къщата?

Едва ли можеше да се нарече оригинално, но хората рядко биваха оригинални при кривванията си от правия път.

Попитах го:

— Да имаш представа къде би могла да бъде госпожа Ар, Тод?

— Не — отвърна той, смръщвайки вежди. — Това наистина е мистерия. Искам да кажа, при всичките й там страхове и тъй нататък.

— Да ти е разправяла някога за тях?

— Не, ние… изобщо не. Но когато се въртиш из нечия къща по-често, започваш да усещаш нещата. — Той хвърли поглед към къщата. — Искате ли бира или нещо друго?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам.

— Е, нищо. — Но като че ли изпита облекчение. — Вие също изглеждате в доста добра форма. Какво правите в тази насока?

— Тичам по малко.

— Е, ако ви трябва треньор, обадете се. Нямам визитка у себе си, но винаги можете да ме намерите чрез господин и госпожа… чрез господин Ар. — Той поклати глава. — Ама че съм глупак. Дано да я намерят, тя е наистина много приятна жена.

Върнах се при севилята си и спрях да се полюбувам малко на морето. Самотен сърфист се бореше с вълните, а далеч на хоризонта се виждаха две дълги пурообразни туловища. Танкери, насочили се към пристанището. Запитах се като какво ли е да живееш до морето. Непрекъснато да ти се напомня за безкрайността и за собствената ти незначителност.

Преди да успея да изхвърля тази мисъл от главата си, чух шум от двигател и весели викове, които се превърнаха в:

— Хей! Господин хазяин!

До мен спря бял „Фолксваген Голф“ със свален гюрук. На волана седеше русата от плажа и между пръстите й димеше цигара. До нея бе седнала червенокосата, хапваше си солети и отпиваше от кутия бира. И двете момичета си бяха облекли бели прозрачни ризи върху банските, но ги бяха оставили разкопчани. Бърни седеше на задната седалка с изплезен език и, изглежда, му бе лошо от возенето.

— Здрасти — каза червенокосата. — Готина стара количка. Татко имаше такава.

Усмихнах се на мисълта, че севилята ми може да мине за антика. На десет години. Когато съм я купувал, тия двете сигурно са били в първи или втори клас.

— Карате ли я на обслужване? — попита русата.

— Аха.

— Готина е.

— Благодаря.

— Вие наистина ли сте приятел на хазяина? Защото двете с Трейси търсим място по-близо до плажа. В момента живеем в Лас Флорес, но плажът там е много влажен и каменист. Готови сме и да работим като домашни прислужници, като детегледачки, каквото и да е. Тод каза, че ще ни помогне, но решихме и ние да си опитаме късмета.

— Съжалявам — отвърнах. — Наистина познавам хазяина на Тод, но не съм в бизнеса с недвижими имоти.

Русата направи физиономия, като все пак красотата на лицето й си остана.

— Какъв задник! Казах ти, Мар, оня само се будалка с нас.

Червенокосата сбърчи нос и доби обиден вид.

— Какво има, момичета? — попитах ги аз.

— Тод — отвърна червенокосата. — Здравата ни изигра.

— По какъв начин?

— Ами каза ни, че сте спец по недвижимите имоти и ако сме мили с него, щял да говори с вас да ни намерите място тук, на Броуд. Живели сме вече тук, бяхме домашни прислужници при Дейв Дюмас и жена му, когато те живееха тук под наем, така че хората мислят, че все още живеем тук, и не ни безпокоят, когато идваме насам, но ние искаме да си бъдем само тук или някъде наблизо.

— Дейв Дюмас баскетболистът?

— Да. Господин Гиганта. — Кискания и от двете.

— Грижехме се за децата му — добави русата. — Наистина големи деца от един наистина голям баща.

Тя се засмя отново, после изведнъж стана сериозна.

— Наистина искаме да се върнем. Плажът тук е пълен с хора и концертите в кафе „Транкас“ нажежават обстановката. Миналата седмица и Еди ван Хейлън се включи в мелето.

— Готови сме на работа — подзе червенокосата. — Тод ни каза, че ще успее да ни намери нещо на разменни начала.

— Педал! — процеди през зъби русата. — За последен път сме мили с него.

Тя сърдито форсира двигателя на голфа и кучето подскочи стреснато.