Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Подкарах към къщи.

Влязохме у дома, напълних й ваната с гореща вода и след около половин час излезе оттам розова и сънлива. Седнахме в леглото и играхме джин, разсеяно хвърляйки по едно око към уестърна по телевизията. Докъм два часа сутринта вече бяхме изиграли дузина игри — по шест победи за всеки — и решихме, че е време за сън.

На другия ден, събота, Майло никакъв не се обади. От Сан Лабрадор — също никакви новини. Позвъних, слушалката отново вдигна Мадлен и ми бе казано, че Мелиса още спи.

Двамата с Робин прекарахме по-голямата част от деня заедно. На обяд хапване, после разходка до Фармърс Маркет за пазаруване и убиване на времето. Лека вечеря в един морски ресторант към Сънсет Бийч, след това прибиране — този път у тях — в седем, откъдето звъннах до къщи да проверя няма ли съобщение, а тя превъртя касетата да чуе нейните.

За мен нямаше нищо, но един известен певец й бе звънял по три пъти на час през последните три часа. Познатият баритон едва сдържаше паниката в гласа си.

Тревога, Роб. В неделя сме на концерт в Лонг Бийч. Току-що се върнахме от шоу в Маями. От влагата китарата на Пати се изкоруби. Обади ми се в „Сънсет Маркис“, Роб. Моля те, Роб, няма да излизам никъде.

Тя изключи машинката и каза:

— Прекрасно.

— Доста сериозно ми прозвуча.

— О, да. Щом той лично се обажда, а не някой от гавазите му, значи ножът е опрял до кокала.

— А кой е Пати?

— Един от китаристите му — отвърна тя и влезе в кухненския бокс. — Искаш ли нещо за пиене?

— Точно сега не, благодаря.

— Сигурен ли си? — Напрегнат глас и крадлив поглед към телефона.

— Абсолютно. Няма ли да му се обадиш?

— Може ли?

Поклатих глава.

— Всъщност съм малко уморен. Стар човек съм и ме уморяваш.

Тя отвори уста да каже нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Робин вдигна слушалката и каза:

— Да, току-що влизам и го чух… Не, по-добре е ти да я донесеш тук. Тук по-добре работя… Добре, доскоро.

Тя затвори, усмихна се и вдигна рамене.

Изпрати ме до колата, целунахме се лекичко, избягвайки разговора, и я оставих да работи. Останах сам да се радвам на живота.

Но нещо не бях в съответното настроение и след като минах няколко пресечки, спрях на една бензиностанция и от обществения телефон там отново се опитах да се свържа с Майло.

Този път Рик отговори.

— Той току-що се прибра, Алекс, и веднага след това излезе. С моята кола, взе и мобифона. Ето ти номера.

Аз го записах, благодарих му, затворих и го набрах. Майло отговори още след първото иззвъняване.

— Стърджис.

— Аз съм. Какво става?

— Колата — отвърна той. — Намерили са я преди два часа. Близо до каньона Сан Гейбриъл. Язовир „Морис“.

— Ами…

— От нея никаква следа. Само колата.

— Мелиса знае ли?

— Тук е, дойде с мен.

— Как е?

— Доста раздрусана. Ония от Бърза помощ я прегледаха, казаха, че физически нищо й няма, но да я държа под око. Нещо по-специално да ме посъветваш в тази насока?

— Само стой при нея. Кажи как се идва дотам?

Изхвръкнах на магистралата при Линкълн. Движението бе доста интензивно и по целия път до 134 трябваше да се справям със стрелкащи се и в двете посоки за никъде не бързащи коли — в края на краищата бе събота вечер. Но към Глендейл колите намаляха и докато стигна до отклонението за 210, магистралата вече бе само моя.

Карах по-бързо от обикновено, оставих зад гърба си северните покрайнини на Пасадина, минавайки покрай отбивката, откъдето преди два дни Джина е излязла на магистралата.

Пътят бе пуст и чувството за самота се поддържаше от тъмнината, отделяща града от варовиковата пустиня в подножието на планината Сан Гейбриъл. Лоша нощ да търсиш някого.

На километър и половина преди изхода за магистрала 39 намалих и огледах мястото, където пътното ченге е видяло ролс-ройса. Пътят бе отделен от висока до прозорците на колата бетонна звукоизолираща стена. Единственото нещо, което може би се е виждало — дори и за окото на познавач — сигурно е било само прочутата емблема над радиатора, подгонена от някаква бляскава феерия стъкло и метал.

Учудващо е, че въобще е могъл да забележи нещо.

Но е бил прав.

Пресякох един железопътен прелез и влязох в градче, което май изобщо не бе излизало от петдесетте — бензиностанции на пълно обслужване, малко магазинчета. Път 39 се превърна в булевард „Сан Гейбриъл Каньон“. Севилята задрънча по стар асфалт, профучавайки през квартали с тъжни малки къщи и паркинги за камиони, оградени от пътя с ниски тухлени стени.