Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Късмета. Винаги постигаме това, което искаме, нали, Мар?

Голфът рязко се отдалечи сред кискане и облаци прах.

Гледах подир тях, докато изчезнаха по Броуд Бийч Роуд. Мина цяла секунда, преди да се сетя, че тия двете бяха горе-долу колкото Мелиса.

Обърнах колата и подкарах към магистралата.

Възрастен мъж и млад жребец.

Възрастен мъж с мустачки и тен.

Много гейове с тен и мустачки има в Лос Анджелис. И много бели мерцедеси.

Но ако Дон Рамп кара бял 560 SEC с лети джанти, изобщо нямаше да се колебая в предположенията си.

Поел на юг по магистралата към къщи, направих предположението макар и без доказателство. Отначало дадох роля на Рамп като любовник на Никуист, а после преразпределих ролите, като се сетих за напрежението, което бях усетил между Джина и Никуист.

Дали пък не е било поредното мъжко пъчене от негова страна?

И гняв от нейна ?

А тя дали знае ?

Дали това има нещо общо с нейните намеци за промяна в стила на живот?

Отделни спални.

Отделни сметки.

Отделни съдби.

А дали не е знаела за Рамп, когато се е омъжвала за него?

Защо, след като толкова дълго е живял като ерген, е решил да се ожени за нея?

Банкерът и адвокатът на Джина изглеждаха сигурни, че не го е направил за пари, и подкрепиха твърдението си с предбрачния договор.

Да, но предбрачните договори, както впрочем и завещанията, могат да бъдат оспорвани. А застрахователни полици за живот могат да бъдат измъкнати и без знанието нито на банкера, нито на адвоката.

А може и наследството да няма нищо общо. На Рамп може просто да му е харесало да живее сред добрите и консервативни жители на Сан Лабрадор.

Едно сърце, един дом и едно дете, мразещо го и в червата.

Каква по̀ американска комбинация от това?

Прибрах се вкъщи малко след пет часа. Майло го нямаше. Беше си записал ново съобщение на телефонния секретар. Не толкова мизантропско. По-делово — моля, оставете съобщение. Казах да ми се обади, моля, когато може.

Звъннах в Сан Лабрадор и слушалката вдигна Мадлен.

Мадмоазел Мелиса не се чувствала добре. Спяла.

Non, мосю също го нямало.

Пресекнал глас. Щрак.

Уредих плащането на някои сметки, подредих къщата, нахраних рибите — забелязах, че изглеждат уморени, особено женските. Половин час на ски уреда, след което се изкъпах.

Когато погледнах часовника си, бе станало седем и половина.

Петък вечер.

Вечер за срещи.

Без да мисля много, вдигнах телефона и позвъних в Сан Антонио. Отговори предпазлив мъжки глас.

— Ало?

Когато попитах за Линда, той каза:

— Кой се обажда?

— Неин приятел от Лос Анджелис.

— О! Тя е в болницата.

— Нещо с баща й?

— Да. Аз съм Конрой, чичо й… брат на баща й. Днес дойдох тук от Хюстън.

— Обажда се Алекс Делауер, господин Овърстрийт. Приятел съм на Линда. Дано не е нещо сериозно.

— Да, и ние така казваме, но се опасявам, че случаят не е такъв. Брат ми изпадна в кома тази сутрин. Успяха да го върнат в съзнание, но не беше лесно — имал някакви проблеми с кръвообращението и бъбреците. Лежи в интензивното отделение. Цялото семейство е там. Аз само минавах да взема някои неща и вие се обадихте.

— Няма да ви задържам.

— Благодаря ви, сър.

— Моля ви, кажете на Линда, че съм се обаждал. Ако мога да направя нещо, обадете ми се.

— Разбира се, ще й кажа, сър. Благодаря ви за предложението.

Щрак.

Не биваше да го правя, но въпреки това го направих.

— Ало.

— Алекс! Как си?

— Имаш ли някаква среща тази вечер?

Тя се засмя.

— Среща? Не, просто си седя тук до телефона.

— А какво ще кажеш да промениш малко това?

Пак смях. Защо ми прозвуча толкова приятно?

— Ами-и, не знам — отвърна тя. — Мама винаги ми е казвала да не излизам с момчета, които не ми звъннат до сряда вечерта.

— Добрата стара мама.

— Ама пък бе пълен въздух по много други въпроси. В колко часа?

— След половин час.

Отидохме в един китайски ресторант в Брентууд — книжни фенери, прекрасна храна — и пирувахме цял час, след което излязохме и посетихме един комедиен клуб в Холивуд. Приятно местенце, където едно време много обичахме да идваме двамата. Оттогава никой от нас не бе идвал.

Атмосферата обаче сега бе друга — драпирани в черно стени, заплашително изглеждащи яки типове с мутри на убийци и с коси, вързани на опашки, мирис на застоял дим и враждебност. Масите бяха пълни с нощни плужеци с мътни погледи и техните безврати телохранители.

Двамата с Робин се спогледахме и тя поклати глава. Излязохме. Отворих й вратата на колата, тя седна вътре и се сгуши към вратата.