Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Майло на пръв поглед никакъв не се виждаше. Накрая го открих малко по-встрани, извън осветената зона. Бе облечен в едноцветна риза и дънки. С една ръка бе прегърнал Мелиса, чиито рамене бяха наметнати с черно одеяло. Устните му бързо се движеха, но не можех да преценя дали Мелиса го слуша.

Заслизах надолу към тях.

Майло ме видя и се намръщи.

Мелиса погледна към мен, но остана под ръката му. Лицето й бе бяло и неподвижно като маска.

Повиках я по име.

Не отговори.

Поех двете й ръце и леко ги стиснах.

— Всички още са долу — каза тя с безплътен глас.

Майло се обади с тон на опитен преводач:

— Водолазите.

Един от хеликоптерите кръжеше ниско над язовира и с помощта на прожекторите си изрязваше бели кръгове леко проблясваща вода. Някой извика. Мелиса дръпна ръцете си и се извърна натам.

Един от служителите на Горското светеше със силно фенерче, застанал до водата. На повърхността се появи водолаз в мокър костюм, свали си маската и поклати глава. Докато излизаше от водата, показа се още един водолаз. И двамата започнаха да свалят бутилките и коланите с тежести.

Мелиса изръмжа и извика:

— Не-е!

После се спусна към тях. Двамата с Майло се завтекохме след нея. Тя стигна до водолазите и кресна:

— Не! Няма да спирате!

Водолазите се дръпнаха от нея и сложиха апаратите си на земята. После вдигнаха поглед към приближаващия се Чикъринг, придружен от един заместник-шериф.

— Каква е ситуацията? — попита той водолазите.

— Черно като в ада — отвърна единият, хвърляйки притеснен поглед към Мелиса. — Наистина е много тъмно, сър.

— Ами тогава си светете с нещо! — изкрещя Мелиса. — Хората открай време извършват нощни гмуркания, не е ли така?

— Госпожице — започна водолазът. — Ние…

Пресече се и затърси подходящи думи. Беше млад — не по-възрастен от самата нея. Луничаво лице, руси мустачки под обелен от слънцето нос. На брадичката му бе залепнало някакво водорасло. Зъбите му започнаха да тракат и той трябваше да стисне челюсти, за да ги спре.

Намеси се другият водолаз, също така млад като първия.

— Имахме прожектори, госпожице. — Той се наведе и вдигна нещо от земята. Показа й го и продължи: — Ето ги. Те са със специални крушки, отлични за такъв вид… Проблемът е, че дори през деня водата е мътна, а през нощта…

Той поклати глава, разтърка длани и сведе поглед към земята.

Русият водолаз бе използвал случая и се бе отдръпнал няколко метра назад. Беше застанал на един крак, сваляше плавника си. После смени крака и задърпа другия. Някой му донесе одеяло точно като това на Мелиса. Другият водолаз го изгледа с копнеж.

— Но това е вододайна зона, по дяволите! — кресна Мелиса. — Това е питейна вода, как така ще е мръсна?

— Не съм казал мръсна, госпожице — търпеливо обясни вторият водолаз. — Казах мътна. Нещо като матово стъкло. Такъв е естественият цвят на водата — има много минерали. Елате тук през деня и ще видите, че цветът й е наистина тъмнозелен… — Той млъкна и погледна тълпата за подкрепа.

Заместник-шерифът пристъпи напред. На табелката над джобчето му пишеше ГОТИЪР. Под нея се виждаха няколко реда лентички. Изглеждаше на около петдесет и пет. Очите му бяха сиви и уморени.

— Правим всичко възможно да намерим майка ви, госпожице Дикинсън — започна той, показвайки равни и пожълтели от тютюна зъби. — Хеликоптерите ще продължат търсенето из целия парк в радиус от тридесет и пет километра. Колкото до язовира, хората от поддръжката ни изпратиха лодки веднага и всеки квадратен сантиметър от повърхността му е претърсен. Обаче що се отнася до това под повърхността, в момента нищо повече не може да се направи.

Той говореше тихо и убедително, мъчейки се да предаде ужасната истина, но без да звучи ужасно. Ако Джина е под повърхността, вече няма смисъл да се бърза.

Мелиса замачка ръце, изгледа го с убийствен поглед и замърда устни.

Чикъринг се намръщи и пристъпи напред.

Мелиса затвори очи, вдигна ръце и нададе сърцераздирателен вик. Плесвайки двете си ръце върху лицето, тя се преви, обхваната сякаш от колики.

— Не, не, не!

Майло тръгна към нея, но аз се оказах по-бърз и той спря. Хванах я за раменете и я притиснах към себе си.

Тя се опита да се бори, непрекъснато повтаряйки думата „не“.

Държах я здраво и тя постепенно се отпусна. Но като че ли прекалено се отпусна. Повдигнах с пръст брадичката й. Кожата й бе студена като пластмаса. Все едно нагласях манекен.

Бе в съзнание и дишането й бе нормално. Очите й обаче бяха празни и нефокусирани и усещах, че ако я пусна, тя ще се свлече на земята.