Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Тълпата униформени мъже гледаше. Обърнах я с гръб към тях.

Тя изстена и някои от тях трепнаха. Един се обърна с гръб, после втори и така постепенно всички се дръпнаха към ролса.

Чикъринг и Готиър малко се позабавиха. Полицейският шеф впери озадачен и раздразнен поглед в мен, после обърна гръб и се присъедини към останалите. С вдигнати вежди Готиър го гледаше как се отдалечава. След това се извърна към нас и погледна угрижено към Мелиса.

— Всичко е наред — казах. — Ще я изведем оттук, ако естествено нямате нищо против.

Готиър кимна. Чикъринг гледаше във водата.

Дон Рамп стоеше сам, затънал до глезените в кал. Изведнъж се бе превърнал в крехък, прегърбен мъж.

Опитах се да привлека вниманието му и си помислих, че съм успял, когато се обърна към мен.

Той обаче се взираше през мен с невиждащ поглед.

Хеликоптерите се бяха отдалечили някъде на север и бръмченето им като че ли приближаваше. Изведнъж сетивата ми рязко разшириха обсега си на действие като блендата на фотоапарат. Чух как водата тихо подплисква по брега. Усетих аромата на тревата, едва доловимия мирис на изгоряло масло и бензин.

Мелиса също трепна, отваряйки се към света наоколо.

Като рана. Плачейки тихо, ритмично. Плачът и мъката й постепенно се превърнаха в тънък и протяжен вой, който се издигна над водата и приглушения говор на мъжете до колата.

Майло се намръщи и премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Бе стоял зад мен през цялото време, а аз не бях го усетил.

Може би именно това движение изкара Рамп от унеса му. Той тръгна към нас, направи пет-шест колебливи крачки, после сякаш премисли, спря се и се извърна.

Двамата с Майло, полувлачейки, полуносейки я, качихме Мелиса горе в колата ми. Той се върна при ролса, а аз подкарах към дома й. Тя сложи глава на облегалката, затвори очи и докато сляза от планинския път, вече тихичко похъркваше.

Вратите на къщата на Съсекс Нол бяха отворени. Занесох я до вратата и почуках. След, както ми се стори, доста време Мадлен отвори, облечена в дълга бяла рокля, закопчана плътно догоре. По широкото й лице не се четеше никаква изненада — суровият израз говореше за човек, свикнал да се отдава на мъката си в самота. Минах покрай нея, влязох в огромната предна стая и положих Мелиса на един от диваните.

Мадлен забързано изчезна нанякъде и се върна с възглавница и одеяло. Коленичейки до дивана, тя повдигна главата на Мелиса и подпъхна възглавницата под нея. После й събу маратонките, зави я с одеялото и внимателно го подви под краката й.

Мелиса се обърна към облегалката на дивана. Под одеялото потрепна някакво движение, ръката й се показа навън. С изпънат напред палец ръката се плъзна нагоре и спря, когато пръстът докосна устните й.

Все още коленичила, Мадлен отмести косата от челото на Мелиса. После се изправи, оправи роклята си и ме погледна с твърдо и въпросително изражение, което изискваше незабавна информация.

Повиках я с пръст да се отдалечим от Мелиса и тя ме последва. Когато спряхме, тя се приближи съвсем близо до мен, дишайки учестено — мощната й гръд тежко се надигаше. Косата й бе силно опъната назад. Миришеше на някакъв одеколон от розова вода.

— Само колата ли, мосю?

— За нещастие — отвърнах аз и й казах за търсенето с хеликоптерите.

Очите й бяха сухи, но въпреки това тя бързо ги избърса с кокалчетата на свития си юмрук.

Продължих:

— Може да е някъде из парка. Ако е все още там, ще я намерят.

Мадлен не каза нищо, само изпука с пръсти.

Откъм Мелиса се чуха звуци. Бе налапала палеца си и от време на време го посмукваше.

Мадлен погледна към нея, после отново към мен.

— Вие остава, мосю?

— Ще постоя малко.

— Аз съм тук, мосю.

— Добре. Ще се сменяме.

Тя не отговори.

Несигурен дали нямаме проблем с езикова бариера, добавих:

— Ще стоим при нея един след друг, за да не я оставяме сама.

Тя не реагира и на това. Просто стоеше и ме гледаше с нетрепващ поглед.

Казах:

— Искаш да ми кажеш нещо ли, Мадлен?

— Non, мосю.

— Тогава можеш да отидеш да си починеш.

— Не уморена, мосю.

Седяхме в двата края на дивана срещу този, на който Мелиса бе заспала. Мадлен на няколко пъти скача, за да оправя одеялото й, въпреки че момичето се размърдваше едва-едва. Никой не говореше. Мадлен изпукваше с пръсти от време на време. Тъкмо го правеше вече за десети път, когато звънецът на вратата иззвъня. Подтичвайки към нея с толкова грация, колкото й позволяваше масата, тя я отвори и Майло влезе.