Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Никакви драсканици по стените. По това май се разбираше, че си попаднал на село. По алеите пред къщите бяха паркирани коли и пикапи. Стари коли и пикапи — ни една от тях нямаше никога да се превърне в класика. Ролсът би изпъквал тук като свински уши в рядка кал.

Пътят започна да се изкачва нагоре и къщите изостанаха назад, за да отстъпят място на по-големи парцели — конюшни и ферми за коне зад дървени огради. На около стотина метра пред мен се появи осветена табела на служба „Горско управление“, уведомяваща ме, че навлизам в пределите на Национален парк „Анджелис Крест“ и че трябва да спазвам установените правила. До пътя имаше информационна будка, чиито врати и прозорци бяха заковани с дъски. Въздухът стана много приятен за дишане. През прорязана на две гранитна скала двупосочният път продължаваше нататък в мрака.

Включил дълги и придържайки се към светлоотразителните блокчета в средата на пътя, подкарах още по-бързо. Няколко километра по-нататък чух далечно равномерно боботене, което се приближаваше и постепенно нарасна до оглушителен рев, като че ли нещо всеки момент щеше да се срине върху главата ми.

В горната част на предното стъкло се появиха две рубиненочервени светлинки, снишиха се надолу и поеха право пред мен, след което рязко се издигнаха нагоре и свиха на север. Тъмнината бе нарязана от блестящите остриета на прожекторите, осветяващи върхарите на дърветата, склона на планината и потрепващата повърхност на вода.

На следващия завой водата отново се видя.

Опитах се да карам подир мигащите светлинки на хеликоптерите и след около половин километър видях стената на язовира да се издига от тъмната маса вода.

Покрай пътя — на голяма табела надпис:

ВОДОДАЙНА ЗОНА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

От доста време Южна Калифорния нямаше нужда да ползва услугите на язовир, за да пие вода — новата система работеше вече четвърта година. Но дълбочината на язовира сигурно бе доста голяма. Стотици милиони галони вода — мастиленочерна и тайнствена.

Майло ми бе казал да търся служебен път покрай брега на язовира. Първите два, които вече бях подминал, бяха затворени с портали, на които висеше катинар. Осем километра след това го видях — проблясващи светлини, примигващи оранжево-червено-сини буркани, движещи се сенки. Голяма група коли — някои с работещи на място двигатели и бълващи бял пушек ауспуси.

Черно-белите коли на полицията от Асуза. Шерифи от Лос Анджелис. Три джипа на местното Горско. Линейка.

Зад единия от джиповете — рязка смяна на марките. Заоблената задница на бялото порше на Рик. И още една бяла кола — „Мерцедес 560 SEC“. С лъснати до блясък лети джанти.

По средата на пътя излезе полицай и ми махна да спра. Полицаят се оказа млада жена с руса опашка. С фигура, която правеше бежовата униформа по-стилна, отколкото заслужаваше.

Подадох глава навън.

— Съжалявам, сър, пътят е затворен.

— Аз съм доктор. Дъщерята на госпожа Рамп е моя пациентка. Извикаха ме да дойда.

Попита ме как се казвам, дадох й документите си. След като ги разгледа, тя се обърна към мен:

— Един момент. През това време можете да изгасите двигателя, сър.

Отдръпвайки се встрани, тя заговори в уоки-токито, след което се върна и кимна.

— Добре, сър, можете да оставите колата си тук и ключовете на контакта, ако, разбира се, нямате нищо против да я дръпна оттук, в случай че се наложи.

— Нямам нищо против.

— Всички са долу — посочи тя към отворената врата. — Внимавайте, много е стръмно.

Алеята беше широка, колкото да мине кола по нея, врязана в склона, обрасъл в мескитов храсталак. Асфалтът осигуряваше известно сцепление с подметките, но въпреки това трябваше да слизам странично надолу.

Продължих така още доста време и най-накрая видях дъното на алеята. Завършваше на равна площадка, от която тръгваше друга алея, водеща към малък дървен кей. Имаше стълбове с улични лампи, хвърлящи бледа светлина. Около един от тях се бяха събрали хора в униформи и гледаха към нещо вляво от кея. Говореха, опитвайки се да надвикат рева на хеликоптерите. Оттук не се чуваше нищо от разговора им.

Продължих да слизам и видях обекта на вниманието им — ролс-ройс с потънала във водата задница и вирнати във въздуха предни колелета. Шофьорската врата бе отворена докрай — висеше на пантите си на централната колонка.

Погледнах към тълпата и забелязах Дон Рамп по риза, застанал до полицейския шеф Чикъринг, втренчил поглед в колата, с едната ръка на главата, а другата — стиснала панталона отстрани, сякаш се мъчеше да се стегне в буквалния смисъл на думата.