Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Двамата с Робин толкова често бяхме идвали насам.

А двамата с Линда — само веднъж. На второто ни излизане заедно.

Сам беше по-различно.

Гледах да не мисля такива неща и насочвах вниманието си към пейзажа около Малибу. Никога един и същ и винаги мамещ.

Адресът, който Майло ми бе дал, ме принуди да сляза от магистралата почти към края й и да мина през пясъчния път, лъкатушещ между дюните. Терени, вървящи по над четири милиона. При такава цена архитектурата се превръща в конкурентоспособен спорт.

Вилата на Дикинсън-Рамп представляваше едноетажна постройка с облицовани с бяло дърво странични стени и плосък, посипан с филц покрив. Ниската мрежа, служеща за ограда, не предоставяше никакво уединение, и през нея можеше да се види плажът оттатък. Вилата бе обградена от две двуетажни и с по-раздвижени форми постройки. Едната бе с мазилка във ванилов цвят и още бе в строеж, а другата — в резеда. И до двата имота достъпът ставаше през висок, приличен на затворнически портал с електрическо отваряне. Зад първата постройка — тенискорт, покрит със зелен брезент. Пред втората — табела „Продава се“. Предупреждения за алармена система и на двата.

Обаче нашата вила нямаше аларма. Вдигнах резето и влязох.

Нямаше и кой знае какво да се види — само трънливи пълзящи храсти по оградата, нацъфтели оранжеви цветове. Вместо гараж — излята направо върху пясъка бетонна плоча, побираща две коли. Върху нея имаше жълт „Фолксваген“ със ски багажник на покрива. Бе така небрежно паркиран, че заемаше и двете места. Нямаше къде да се скрие ролс-ройс.

Тръгнах към къщата, усещайки горещия пясък през подметките на обувките. Бях все още със сако и връзка и се чувствах като търговски пътник. Усещах уханието на океана, виждах водния прах от вълните, носещ се над дюните.

Входната врата представляваше поразядена чамова плоскост със зеленясала брава. Прозорците бяха замъглени и влажни на пипане, а върху единия някой бе написал с пръст „Измий ме“. Над вратата бяха увесени стъклени дрънкалки, ветрецът ги люлееше и те се удряха една в друга, но ревът откъм океана заглушаваше звъна им.

Почуках. Никакъв отговор. Отново почуках, изчаках и след това се приближих към един от прозорците.

Стая. Неосветена. Трудно се виждаше, но аз напрегнах зрение и видях, че от другата й страна, откъм плажа, има плъзгаща се врата, излизаща на веранда. Върху нея бяха пръснати няколко шезлонга, а точно пред верандата, върху пясъка, бе застанал мъж. Вдигаше и отпускаше щанга.

Заобиколих.

Тод Никуист. Учителят по тенис, затънал в пясъка до глезените, облечен в оскъдни къси гащета, препасан с колан за вдигане на тежести и нахлузил ръкавици без пръсти, се напрягаше и пъшкаше с всяко вдигане и сваляне. Железните дискове от двете страни на щангата бяха с размерите на чугунени капаци за канализация. По два на край. Очите му бяха стиснати, устата — отворена, а дългата му руса грива падаше на влажни и отпуснати кичури по гърба му. Потънал в пот и пъшкащ, той продължаваше да вдига и да спуска, без да помръдва гърба си, предавайки цялото напрежение върху ръцете. В краката му гърмеше малък касетофон и движенията му бяха в такт с музиката.

Хардрок. Тин Лизи. „The Boys Are Back in Town“.

Страхотен ритъм. Сигурно бе цяло мъчение да поддържаш темпото. Бицепсите на Никуист се търкаляха като твърди точки под загорялата кожа.

Направи още шест твърди вдигания, после няколко треперливи и накрая музиката спря. Изпускайки хрипкав вик, който можеше да бъде както от болка, така и от чувство за победа, той подгъна колене и все още със затворени очи остави щангата върху пясъка. Издиша шумно и започна да се надига, разтърсвайки глава и пръскайки капки пот. Плажът бе почти празен. Въпреки хубавото време по плажната ивица се разхождаха само няколко души и повечето от тях — с кучета.

Обадих се:

— Здрасти, Тод.

Той още не се бе изправил напълно и едва не падна от изненада.

Обаче се справи чудесно — стъпи встрани и се завъртя като танцьор. Отворил широко очи, той се вторачи в мен, позна ме и се усмихна широко.

— Докторът, нали? Запознахме се в голямата къща.

— Алекс Делауер.

Приближих се към него и протегнах ръка. Обувките ми се напълниха с пясък.

Той погледна облечените си в безпръстите ръкавици ръце и ги вдигна във въздуха.

— По-добре недейте, док. Потни са.

Отпуснах ръка.

— Тъкмо довърших упражненията си. А вас какво ви води насам?

— Търся госпожа Рамп.

— Тук?!