Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Плащат ти на час и гледаш да ги запълниш тия часове… Гледай да не се преработиш, войниче. Мога да не говоря с теб, ако не искам.

— Знам това, господин…

— Двадесет и три години изкарах в изпълнение на рутинна служба и на заповеди, давани ми от далеч по-глупави от мен хора. Проправях си пътя към двадесет и пет годишната пенсия, за да можем двамата с жена ми да пътуваме. Две години преди това обаче тя прояви лошите си маниери и ме остави. Инфаркт. Имам един син в армията, в Германия. Ожени се за германка и не си идва вкъщи. Тъй че през последните две години аз сам си определям правилата. А през последните шест месеца вече съм много добър в това. Ясно ли е?

Майло кимна бавно.

Бейлис се усмихна и отново наложи шлема си.

— Добре че поне по това се разбираме.

— Така е — каза Майло. — Много ще ви бъда задължен, ако ни кажете нещо за Маклоски, което да ни помогне да намерим госпожа Рамп.

— Добрият стар Джоел — каза Бейлис, докосна брадичката си и се вторачи в Майло. — Знаеш ли, през тези двадесет и пет години много пъти ми се е искало аз да тресна някого. Но не го направих. Заради пенсията. Заради пътешествието с жена ми. Когато заби на оня книжен плъх един, мед ми капна на сърцето. Нея вечер бях в лошо настроение, мислех си за били и не били неща. Ти обаче ме накара да се засмея и се смях през цялата вечер. Затова те помня. — Той се усмихна. — А ето че изведнъж се появяваш. Сигурно е съдба. Елате да влезем вкъщи.

Холът му бе полутъмен и обзаведен с щедро резбовани мебели, които сигурно не бяха нито много стари, нито много добри, за да бъдат антики.

— Искате ли кафе? — попита Бейлис.

И двамата отказахме.

— Седнете, ако искате.

Искахме. Бейлис се настани срещу нас.

— Добрият стар Джоел — каза той. — Ако бях на ваше място, не бих се безпокоил, че може да извърши нещо тежко и углавно.

— Защо? — попита Майло.

— Той е едно нищо. — Бейлис се почука по главата с пръст. — Тук няма никой. Когато му прочетох личното дело, си рекох, че е кой знае какъв психопат. Обаче влиза после това дребно нищожество, само „да, сър“ и „не, сър“, без капчица борбеност в него. Не става въпрос за подмазване. Не бе обичайният репертоар, поднасян ти от активните психопати. Знаете как се опитват да минат за добри момчета. Всички смешници, с които съм си имал работа през тези двадесет и пет години, се мислеха за по-умни от всички и достойни за „Оскар“ артисти. Мислеха си, че просто трябва да започнат да играят и никой няма да разбере какви са.

— Точно така — съгласи се Майло. — Макар че това рядко дава резултати.

— Да. Странно, не спираха да се питат защо прекарват по-голямата част от живота си в килии два на два. Старият Джоел обаче не беше такъв. Неговото не беше игра. Той просто бе свалил всичко от себе си и естествено, ако искаш да го видиш, го виждаш целия.

— Колко пъти е идвал при вас? — попитах.

— Само няколко пъти, четири-пет, не повече. Когато дойде в Лос Анджелис, изпитателният му срок вече бе минал. Управлението го помоли да се регистрира, докато се установи някъде. Прикриваше си задника за всеки случай. Много държат да спазват правилата, за да може, ако нещо се обърка и роднините на жертвата поемат бойната пътека, да извадят бумагите и да покажат, че всичко е както трябва. Тъй че това беше повече формалност, той би могъл да не й обърне внимание, но не го направи. Идваше веднъж в седмицата, стоеше при мен десет минути и това бе всичко. Да ви кажа откровено, мислех си защо всички не са такива като него. Някъде към края вече ми се бяха събрали шейсет и три отрепки и наистина бая зор виждах.

— А защо се е върнал в Лос Анджелис?

— Питах го, но не получих кой знае какъв точен отговор. Нещо за първородния грях, всякакви дрънканици за спасението на душата, такива работи. Най-общо казано, мисля, че е искал да ми обясни, че е сгрешил тук — с вашата изчезнала дама — затова трябва да бъде добро момче тук, за да си оправи сметките с Всемогъщия. Не настоях да ми обяснява, както ви казах, той не беше длъжен да се явява. То беше само формалност.

— Да знаете как е прекарвал времето си? — попита Майло.

— В някаква мисия е. Чисти тоалетните и мие съдовете.

— „Вечна надежда“.

— Да, точно така се казваше. Доколкото знам, никога не излизал от стаята си, никога не се събирал с престъпници и не се друсал. Това ми го каза свещеникът по телефона. Ако всичките шестдесет и трима бяха като него, работата ми щеше да е песен.

— Казвал ли ви е нещо за престъплението си?