Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не. Аз… съгреших.

— Изповядай греха си, Джоел.

— Не… моля ви.

Сълзи. Треперене.

— Изповедта не е ли част от спасението на душата, Джоел? Пълната изповед.

Маклоски облиза устни, събра длани една до друга и промърмори нещо.

Майло се наведе още по-ниско.

— Какво каза, Джоел?

— Вече се изповядах.

— Така ли?

Кимване.

Маклоски се изви, вдигна крака и легна по гръб на нара. Със скръстени на гърдите ръце. Вперил поглед в тавана, устата отворена.

Намесих се и аз:

— За теб това може би принадлежи към миналото. Но ако успеем да разберем, с това може би ще й помогнем. На дъщеря й също. След всички тези години семейството все още се опитва да разбере защо.

Маклоски впери поглед в мен. Очите му мърдаха напред-назад, сякаш пред тях минаваха коли. Устните му се движеха беззвучно.

Обмисляне. За миг помислих, че ще се поддаде.

После главата му рязко се завъртя отрицателно, той седна, развърза престилката и я изхлузи през глава. Ризата се отпусна около слабото му тяло. Разкопчавайки трите най-горни копчета, той я хвана и разголи неокосмените си гърди.

Неокосмени, но не небелязани.

По-голямата част от кожата му имаше цвят на пресечено мляко. Обаче почти цялата му лява гръд представляваше розово петно надъвкана плът, два пъти по-голямо от човешка длан. Зърното го нямаше — вместо него се виждаше проблясваща с влажен блясък вдлъбнатина и от нея чак до средата на гръдния му кош се спускаха прави като черти белези.

— Това ти го е направил някой в Куентин ли? — попита Майло.

Маклоски се усмихна и отново погледна към Исус.

Усмивка, изпълнена с гордост.

— Ще взема болката й със себе си и ще я изям — отвърна той. — Ще я глътна и ще я слея с мен. Всичката. Всичко. — Той сложи едната ръка върху гърдите си, а с другата я прекръсти. — Боже, помогни. Светото тайнство на болката.

После започна да мърмори нещо, което ми заприлича на латински.

Майло впери поглед надолу към него.

Маклоски продължаваше да се моли.

— Приятен ден, Джоел — каза Майло и когато Маклоски не отговори, добави: — Приятно чакане.

Молитвите на белокосия старец не спряха.

— Джоел, ако има какво да направиш, за да ни помогнеш да я намерим, всички тия самобичувания са безсмислени и спасението на душата ти не струва и пукната пара.

Маклоски вдигна глава, но само за секунда — жълтите му очи бяха изпълнени с ужас, с паника на човек, който току-що е разбрал, че при последната сделка е изгубил всичко.

После той се тръшна на колене толкова силно, че сигурно здравата го е заболяло, и продължи вглъбено да се моли.

Докато се отдалечавахме от квартала, Майло каза:

— Е, каква ти е диагнозата?

— Патетика. Ако това, което току-що видяхме, е истина.

— Точно това те питам. Не беше ли театър?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Инстинктът ми подсказва да приема, че човек, наел изпълнител, не би имал нищо против малко театър. Но у него все пак имаше и искрени неща.

— Да — каза той. — И аз така си помислих. Би ли го нарекъл шизофреник?

— Не видях никакви видими признаци на разстроен мисловен процес, но пък и той не говори много, така че… — Минахме една пресечка. — Патетичен е по-точна от всяко техническо определение дума.

— А какво мислиш го е завлякло толкова много към дъното?

— Наркотици, алкохол, затвор, чувство за вина. Поотделно или в комбинация.

— Или от всичко изброено.

— А гърдите му? — рекох. — Мислиш ли, че сам си го е причинил?

— Да прекръсти сърцето си и да се надява да умре? Явно точно това е искал да си помислим. Светото тайнство на болката. Лайна.

Изръмжа презрително, но все още изглеждаше смутен.

Реших да опитам дали мога да чета мисли.

— Ако той все още мисли за болката, може нищо да не му пречи да я причинява на други, това ли си мислиш?

Той кимна.

— С тия разговори за вина и молитви тоя тип не ни каза нищо и затова ми се струва, че не е чак толкова прецакан. Умствено, искам да кажа. Моят инстинкт не ми крещи „Той е“, но никак няма да ми стане приятно, ако общият ни коефициент на интелигентност се окаже нисък.

— Добре, сега какво ще правим?

— Първо ми намери телефон. Трябва да се обадя и да видя дали няма нещо ново около нашата дама. Ако няма, ще отидем да говорим с Бейлис, наблюдаващия го служител.

— Той се е пенсионирал.

— Знам. Преди да мина да те взема, взех домашния му адрес.

Намерих телефон близо до Детския музей и изчаках в зоната, забранена за паркиране, докато Майло говореше. Говори достатъчно дълго, за да даде време на две служителки от пътната полиция да минат бавно с колата си покрай мен, да се приготвят да ме санкционират и да се откажат в последния момент заради табелката ПУЛА на предното стъкло. Отдавна не бях се забавлявал така.