Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Майло хвърли поглед към хората, насядали по пластмасовите столове. Няколкото от тях, гледащи към нас, извърнаха погледи встрани.

— И много ли промяна виждате тук, отче?

Андръс засука единия си мустак.

— Достатъчно да крепи вярата ми — отвърна той.

— И Маклоски е един от тези, които крепят вярата ви?

Ушите на свещеника пламнаха и червенината от тях плъзна и към шията.

— Аз съм тук от пет години, полицай. Повярвайте, не съм наивен. Не събирам осъждани престъпници от улицата и не очаквам от тях да се превърнат в някой като Гилбърт. Но Гилбърт си има хубав дом, има храна, добро образование. Той има по-добра основа. А такъв като Джоел трябва да спечели доверието ми… да спечели още по-високо доверие. Но много помогна и това, че донесе препоръки.

— Откъде, отче?

— От други мисии.

— Оттук, от града?

— Не. От Аризона и Ню Мексико. Работел е с индианците и шест години от живота си е посветил в помощ на другите. Отбивал е присъдата си и е растял като човек. Тези, с които е работил, имаха само добри думи за него.

Майло не каза нищо.

Свещеникът се усмихна.

— Да, това му е помогнало да го помилват. Но той дойде при мен свободен човек, полицай. В юридическия смисъл на думата. И работи тук, защото сам е избрал това, а не защото трябва. Колкото до въпроса ви за приятелите, не, няма никакви приятели. Живее сам и си отказва всякакви светски удоволствия. Целият му живот сега е изпълнен със здрава работа и молитви.

— Ега ти светецът — бе коментарът на Майло.

Лицето на свещеника се сви от гняв. Той се пребори с него и с усилие успя да възвърне спокойното си изражение. Когато проговори обаче, гласът му потрепна:

— Той няма нищо общо с изчезването на тази бедна жена. Не виждам защо…

— Тази бедна жена си има име — каза Майло. — Джина Рамп.

— Знам то…

— Тя също е живяла сама, отче. Отрязана от светските удоволствия. Но в нейния случай не става въпрос за избор. Цели двадесет години, от деня, в който отрепката, наета от Маклоски, е обезобразила лицето й, тя е живяла в една-единствена стая, твърде уплашена, за да се покаже пред света. За нея няма помилване, отче. Затова съм сигурен, че разбирате защо толкова много хора са обезпокоени от факта, че е изчезнала. И се надявам някъде дълбоко в сърцето си да намерите прошка и за мен, задето се опитвам да стигна до дъното. Дори това да означава малко да обезпокоим Маклоски.

Андръс наведе глава и сплете пръсти пред себе си. За миг ми се стори, че се моли, но след това почти веднага вдигна глава и видях, че устните му не мърдат. Всичкият цвят от лицето му се бе оттеглил.

— Моля да ми простите, полицай. Трудна седмица изкарахме — двама души умряха в леглата си, други двама бяха откарани в болницата със съмнения за туберкулоза. — Той кимна с глава към хората по столовете. — Тук имаме сто глави повече от леглата, с които разполагаме, разрешение на проблема не се вижда, а от абатството искат да си увелича частта за самоиздръжка. — Раменете му се отпуснаха. — Всеки търси утеха в малките победи. И аз се мъчех да мисля за Джоел като за точно такава победа.

— А може и да сте прав — каза Майло. — Въпреки това трябва да поговорим с него.

Свещеникът сви рамене.

— Елате, ще ви заведа.

Изобщо не поиска да ни види удостоверенията. Даже не попита за имената ни.

Първата врата в коридора беше към огромна столова, където миризмата на готвена храна потискаше вонята на немити тела. Дървените маси, покрити с шарени мушами, бяха сложени една след друга и образуваха пет дълги редици. Хората седяха сгърбени над масите и собственически заграждаха чиниите си с ръце. Хранене като в затвор. Лъжицата до устата, механично дъвчене, преглъщане. И всичко това с жизнерадостните движения на навита играчка.

Отец Андръс каза:

— Изчакайте тук, моля.

Спряхме се до вратата, а той отиде зад щанда, където сипваха храната, и каза нещо на единия от тримата там. Без да спира да работи, човекът кимна, връчи черпака на отчето и отстъпи назад. Отец Андръс започна да разсипва храната. Човекът в бяло избърса ръце в престилката си, заобиколи щанда и се запъти към нас.

Бе висок около метър и шестдесет и два-три, прегърбен, което го правеше още по-нисък. Престилката се спускаше под коленете му и бе цялата на мазни петна. Той се влачеше към нас, като суркаше крака по балатума, а ръцете му не помръдваха от двете му страни, сякаш бяха залепени там. Изпод мрежичката за коса се подаваха бели кичурчета коса, бяха се слепнали по влажното му чело. Лицето му бе удължено и изпито. Орловият едно време нос сега бе загубил битката със земното притегляне. Бели вежди. Под брадичката нямаше тлъстини, но когато се приближи, кожата на шията му леко се разлюля. Очите му бяха тъмни, разположени дълбоко в орбитите и много уморени.