Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Защо мислиш така?

— Защото се съгласи да разговаря с Маклоски.

— Разбирам.

— Наистина ли е добър, доктор Делауер? Като детектив, имам предвид?

— Най-добрият, когото познавам.

— И аз мисля, че е добър. Сега всъщност ми харесва повече, отколкото когато го видях за пръв път. Обаче трябва наистина да съм сигурна. Защото като че ли никой не го е грижа. Полицията нищо не прави. Прикъринг звучи така, сякаш само си губи времето да ми се обажда по телефона. А Дон дори се върна на работа, можете ли да си представите?!

— А ти какво правиш?

— Седя тук и чакам. И се моля. Не съм се молила от малка. Отпреди да ми помогнете. — Пауза. — Продължавам да я чакам всеки момент да се върне, но ми става лошо, като си помисля какво може да… Трябва да седя тук. Не ми се иска да се върне и да намери къщата празна.

— Има резон в това.

— А междувременно мисля, че няма да е зле да проверя някои хотели на север. Може би в Невада, защото с кола това не е кой знае колко далеч, нали? Да ми подскажете още някое логично място?

— Ами… можеш да опиташ в кой да е от съседните щати — отвърнах.

— Добра идея.

— Имаш ли нужда от нещо, Мелиса? Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отговори бързо тя. — Не, благодаря.

— Защото и без това ще идвам към вас. Да си взема колата.

— О! Да. Разбира се.

— Ако ти се иска да говориш, само ми се обади.

— Дадено.

— Умната, Мелиса.

— Да, доктор Делауер. Нека не заемаме тази линия. Просто така. За всеки случай.

Телефонът излая:

— Стърджис.

— Е — казах, — много по-добре е от „Да?“.

— Ама ти забрави, че вече съм работник. Какво има?

— Току-що говорих с Мелиса. Каза ми, че двамата сте разговаряли.

— Тя говореше. Аз я слушах. Ако това е разговор, значи да, разговаряхме.

— Май е била доста заета.

— Работила е цяла нощ. Хлапето е заредено с енергия.

— Адреналинът я бута.

— Да й кажа ли да намали малко оборотите?

— Не, засега така е добре. Потиска тревогата си, като се старае да е полезна. Повече се страхувам какво ще стане, ако майка й не се намери скоро и защитата й започне да се пропуква.

— Аха. Е, ти нали си точно затова. Поискаш ли малко да я поосвободиш, само ми се обади.

— Да, и тя веднага ще ме послуша.

— Вярно е — каза той.

— Значи — въздъхнах аз — нищо ново, а?

— Нищичко. Бюлетинът е разширен за целия щат, както и за Невада, и за Аризона, а наблюдението върху кредитните карти е в сила. Засега никакви големи покупки. Дреболиите се събират от търговците, които изпращат касовите бележки, така че за тях ще трябва да почакаме. Казах на Мелиса да продължава с местните аеролинии. Всъщност тя е много добър помощник.

— Каза ми, че си готов да се видиш с Маклоски.

— Казах й, че днес може да намина да го видя. Няма да навреди. Нищо друго няма.

— Кога смяташ да му идеш на гости?

— Скоро. Трябва първо обаче да се обадя на Даус, адвоката. Очаквам да се свърже с мен някъде около девет. Искам да потвърди някои от нещата, които научих от Ангър. Ако Даус се навие да отговори на въпросите ми по телефона, отивам при Маклоски веднага след това. Ако не — това означава да загубя два-три часа мотаене из центъра. Но пък Маклоски не живее далеч от адвокатите, тъй че и в двата случая ще съм при него малко преди обяд. А дали ще го намеря, или не, е съвсем отделна история.

— Мини да ме вземеш.

— Разполагаш с много време ли?

— Много.

— Чудесно — каза той. — На обяд ти черпиш.

Майло дойде в девет и четиридесет и пет, свиркайки с клаксона на фиата си. Докато изляза навън, вече бе паркирал в алеята.

— Обяд и транспорт — каза той, сочейки севилята, която вече бях взел от къщата на Мелиса.

Бе облякъл сив костюм, бяла риза и синя връзка.

— Къде?

— Карай към центъра. Ще ти казвам накъде.

Спуснах се по Глен, излязох на Сънсет, после се качих на 405 юг и накрая поех на изток по магистралата Санта Моника. Майло бутна седалката си назад докрай и опъна крака.

— Как мина при адвоката? — попитах го.

— Отново същите двусмислени дрънканици като при Първа фидуциарна банка, трябваше даже малко да го попритисна, за да го накарам да каже нещо смислено. Преодолял обаче веднъж вродената си леност, той с радост се разприказва по телефона. В общи линии потвърди всичко, което каза Ангър: Рамп получава петдесет хиляди, Мелиса — останалото. Мамчето наследява всичко, ако с Мелиса стане нещо. Ако и двете си отидат, преди Мелиса да има деца, всичко отива за благотворителност.

— И каква по-точно?