Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Няма нужда — каза Ангър. — Ние се грижим за всичко.

— Сякаш е дете — подхвърли Майло.

— Моля?

— Начинът й на живот. Сякаш е дете. Лична листа, за всичките й нужди се грижи някой, всичко се урежда тихо и бързо.

Пръстите на Ангър се свиха като нокти над клавиатурата.

— Сигурен съм, че е забавно да се подигравате на богатите, господин Стърджис, но забелязах, че и вие не сте имунизирани против материалните забавления.

— Така ли?

— Вашето порше. Избрали сте го заради това, което означава в обществото.

— О, това ли? — възкликна Майло, надигайки се. — Дадено ми е назаем. Редовният ми начин на транспорт означава далеч по-малко.

— Наистина ли?

Майло ме погледна.

— Кажи му.

— Той кара мотопед — казах. — Добре е за проветряване.

— Само когато не вали — добави Майло. — Тогава си взимам чадър.

Вече седнали отново в поршето, той каза:

— Излиза, че малката Мелиса май греши за намеренията на доведеното й татенце.

— Истинска любов? — казах. — Макар че не спят заедно.

Повдигане на раменете.

— Може би Рамп я обича заради чистотата на душата й.

— Или се кани някой ден да оспори предбрачния договор.

— Какъв подозрителен тип си — каза той. — А междувременно трябва да съсредоточим вниманието си върху тая лична листа.

— Два милиона? — отвърнах. — Джобни пари. Не се стъписвайте от няколко нули, господин Стърджис.

Той пое по Каткарт, карайки бавно.

— Работата е там, че той е прав. Доходът й, сто и двадесет хиляди на година, наистина е дребна сума. Ако го е похарчила. Но след като си е прекарвала времето горе в онази стая, не виждам за какво. Книжки, списания и гимнастически уреди не могат да направят сто и двадесет на година. По дяволите, тя няма даже и видео. Терапията й гълта доста, вярно, но само за последната година. Освен ако не си е основала някое тайно благотворително дружество и тогава непохарчената за осемнадесет години листа би натрупала доста прилична сумичка. По всички стандарти. Може би трябваше да разрежа дюшека й.

— Дали парите за Касът не са дошли оттам? И за двете литографии?

— Възможно е — отвърна той. — Но пак остават много. Ако ги е депозирала в друга банка, ще ни се обелят задниците, докато разберем нещо.

— Как би се оправяла с друга банка, щом не е можела да излиза от къщи?

— С такива пари всяка банка би ти дошла на крака.

— Нито Рамп, нито Мелиса казаха нещо за посещения на каквито и да било банкери.

— Вярно — отвърна той. — Значи тя просто ги е скрила някъде. За черни дни. А може би черният ден е настъпил и в момента тя ги стиска в потната си ръчица.

Помислих малко.

Той се обърна към мен и попита:

— Какво?

— Богата дама, превозваща милиони в ролс. Все едно вика: „Ела, вълчо, изяж ме“.

Той кимна.

— На всички езици по света.

Върнахме се на Съсекс Нол да вземем колата ми. Вратите бяха затворени, но двата прожектора над тях светеха. С една дума — заповядай.

Казах:

— Остави я колата. Утре ще мина да я взема.

Без да каже нито дума, Майло обърна поршето и отново подкара към Каткарт, набирайки скорост и владеейки мощната кола с лекота, каквато не бях виждал у него. Поехме по Калифорния и се прехвърлихме на Аройо Секо сякаш за няколко секунди. После пред нас се просна магистралата — пуста и облизана от ветровете.

Но въпреки това Майло продължаваше да търси, въртейки глава наляво и надясно, вдигайки поглед към огледалото за задно виждане. Изчака, докато поемем по отклонението за центъра, после увеличи радиостанцията и докато новият ден започваше, двамата се заслушахме в тъмните помисли на хората, готови да се избиват един друг.

Когато се добрах до къщи, се чувствах все още бодър. Слязох долу до вирчето и видях гроздчетата хайвер, храбро впили се във водораслите в края на водата. Зарадван, качих се в стаята си и започнах да пиша. Само след петнадесет минути ми се приспа така, че едва успях да си сваля дрехите и да се довлека до леглото.

Събудих се в шест и четиридесет в петък сутринта и един час по-късно се обадих на Мелиса.

— О — възкликна тя разочаровано, като разбра, че съм аз. — Вече говорих с господин Стърджис. Нищо ново.

— Съжалявам.

— Постъпих точно както ми каза той, доктор Делауер. Обадих се на всички аеролинии на всяко летище, дори в Сан Франциско и Сан Хосе, които той не бе споменал. След това звънях във всички хотели и мотели, които успях да намеря в „Жълти страници“, обаче в никой от тях не е записана. Мисля, че той започна да си дава сметка, че всичко е много сериозно.