Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Научноизследователска дейност в сферата на медицината. Помолих го да ми изпрати копия от всички документи, но той каза, че за това ще му е необходимо писмено разрешение от Мелиса. Което не е кой знае какъв проблем. Питах го и дали има представа как Джина е похарчила парите от личната си листа. Както и Ангър, и той каза, че за сто и двадесет бона не си струвало да се говори.

Движението бе слабо, докато не стигнахме на около километър от детелината, където започна да се забавя.

— Слез на Девета и карай по нея към Лос Анджелис — каза Майло.

На запад се издигаха изкуствените планини от бетон и стъкло, а на изток се намираше промишленият пояс, разделящ центъра от Бойл Хайтс.

В центъра течеше обичайният многообразен живот — бързо говорещи и бързо крачещи изтупани баровци, правещи се на големи магнати, и секретарки със строго стиснати устни, разминаващи се човешки черупки с празни погледи, бутащи пред себе си целия си живот в задигнати от някой магазин колички.

На Шеста улица черупките вече владееха целия район — събираха се на орди по уличните ъгли, валяха се по входовете на заковани с дъски офиси и магазини, спяха в сянката на преливащи от боклук контейнери. На Пета улица ме хвана червено. Таксито от съседната лента обаче не обърна внимание на светофара и едва не сгази дългокос рус мъж с тениска без ръкави и изпокъсани дънки. Мъжът започна да псува с цяло гърло и с татуираните си ръце, покрити със струпеи, удари багажника на колата, докато минаваше край него. От другата страна на улицата две ченгета, пишещи акт на някаква млада мексиканка, спряха и се загледаха в бъркотията, после продължиха работата си.

Една пресечка по-нататък двама чернокожи с бейзболни шапки и якета стояха пред входа на полусрутен хотел. В следващия момент застанаха един срещу друг, наведоха глави и започнаха да ръкомахат в такъв точен синхрон, сякаш бяха професионални танцьори. После единият показа малка пачка банкноти, другият се наведе, извади нещо от чорапа си и на мига двамата вече вървяха в противоположни посоки. Цялата сделка бе продължила не повече от десет секунди.

Майло ме видя, че ги гледам.

— Какво нещо е свободната търговия, а? Ей го къде е мястото, паркирай където намериш.

Сочеше към широка триетажна сграда с плосък покрив, разположена на източната страна на улицата. Първият етаж бе облицован с мръснобели плочки, навяващи смътна асоциация с гарова тоалетна. По-нагоре постройката бе измазана с бледосиня мазилка. По цялото протежение на първия етаж имаше редица от зарешетени прозорци, твърде високо от земята, за да бъдат стигнати с ръка. Останалата част от сградата бе чиста бетонна стена. Четирима-петима мъже, повечето чернокожи, всички облечени в парцаливи дрехи, мързеливо разговаряха пред вратата, увенчана с мъртви неонови извивки, оформящи надписа „Мисия «Вечна надежда»“.

Местата на паркинга пред сградата бяха заети, затова подминах десетина метра и вмъкнах колата в празното място зад един бус, на който пишеше „Подвижен медицински пункт“. Около него се бе събрала по-голяма и по-енергична група — поне две дузини мъже и три-четири жени. Докато загасях двигателя и измъквах ключа от контакта, забелязах, че не са се събрали, за да получат медицинско обслужване. Бяха оформили рехава опашка, вмъкваща се във входа на близкия склад, над който, този път с проблясващи неонови букви, бе написано: „$ за кръв“.

Майло извади от джоба си някакъв лист, разгъна го и го закрепи на предното стъкло на севилята. На картичката с размери 25 на 30 см пишеше: „КОЛА НА ПУЛА 18 18 Полицейско управление на Лос Анджелис. — Б.пр. — ПО СЛУЖБА“.

— Не забравяй да заключиш — каза той, затръшвайки вратата.

— Следващия път ще дойдем с твоята — казах аз, гледайки плешивия мъж с превръзка на окото, който бе погълнат от оживен разговор с изсъхналия бряст пред него.

— Ти го направи! — викаше мъжът непрекъснато и удряше дървото на всеки трети или четвърти вик.

Дланите му бяха целите в кръв, но на лицето му играеше усмивка.

— Няма да стане. Моята ще я изядат — отвърна Майло. — Хайде.

Висящите пред вратата на мисията мъже ни бяха забелязали много преди да стигнем до тях и се разстъпиха. Сенките и миризмата им обаче останаха. Няколко души от тях погледнаха алчно обувките ми — кафяви мокасини, купени преди месец, които още изглеждаха като нови. Запитах се докъде ли може да стигне човек със 120 000 долара в този квартал.

Вътре бе прекалено топло и много светло. Огромният салон бе пълен с хора, седящи или лежащи в хаотично пръснати зелени пластмасови столове. Подът бе застлан с балатум на сиви и черни плочки, а стените бяха голи, с изключение на тази срещу вратата, където високо под тавана бе закачено дървено разпятие.