Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Той спря пред нас без никакво изражение на лицето и ни поздрави с равнодушен и флегматичен глас.

— Здравейте.

— Господин Маклоски?

Кимване.

— Джоел.

Пълна апатия. Отворени пори по носа и бузите. Дълбоки бръчки, обрамчващи увисналите надолу ъгълчета на устата му. Под кажи-речи спуснатите клепачи очите му бяха с жълтеникаво бяло около почти черни ириси. Запитах се кога ли за последен път си е правил изследване на черния дроб.

— Дойдохме да поговорим за Джина Рамп, Джоел.

— Не са я намерили. — Изявление, а не въпрос.

— Не, не са. Да имате някакви теории какво може да й се е случило?

— Може ли да поговорим в стаята ми?

— Разбира се, Джоел.

Той се повлече по коридора и сви надясно. Минавахме покрай спални помещения, натъпкани с походни легла, някои от тях заети, и покрай затворени врати. Стигнахме до тясно стълбище в дъното на коридора и той бавно и методично заизкачва трите площадки. Веднага след края на стълбището на третия етаж имаше затворена врата със залепен на нея лист и надпис „Джоел“, изписан с черен маркер.

В кръглата ръкохватка на вратата имаше дупка за ключ, но той я завъртя и отвори, след което застана отстрани и ни пусна да влезем.

Стаята бе наполовина на гардероба на Джина Рамп — не повече от два и половина на два и половина метра — с малък нар, покрит със сиво вълнено одеяло, дървено нощно шкафче, боядисано в бяло, и дървен шкаф с три чекмеджета. На шкафа имаше Библия заедно с отварачка за консерви, полупразен буркан консервирано цвекло и кутия виенска наденица. Календар с изображението на разпнатия Исус гледаше благосклонно към нара. Единственият зарешетен прозорец бе затъмнен от пожълтяла и оплюта от мухите щора. Светлината идваше от голата крушка от тавана.

Едва имаше място къде да застанем прави. Щеше ми се да се подпра на нещо, но не смеех да се докосна никъде.

Маклоски каза:

— Седнете. Ако искате.

Майло погледна нара и каза:

— Няма нищо, ще постоим.

Тримата останахме прави. Съвсем близо един до друг, но на километри разстояние. Като пътници в метрото, на всяка цена желаещи да останат затворени в себе си.

Майло каза:

— Та, някакви теории, Джоел?

Маклоски поклати глава.

— Мислих за това. Много. Откакто другите полицаи идваха. Надявам се да се е оправила дотолкова, че е поискала да излезе самичка и…

— И какво?

— И й е харесало.

— Ти й желаеш доброто, нали?

Кимване.

— Сега, след като вече си свободен човек и държавата не може да ти каже какво да правиш.

По бледите му устни плъзна слаба усмивка. В ъгълчетата на устата му имаше бяла коричка, която се напука.

— Нещо смешно ли казах, Джоел?

— Свобода. Която отдавна я няма.

— Това се отнася и за Джина.

Маклоски затвори очи, отново ги отвори, тежко се отпусна на нара, свали си мрежата от косата и оброни глава на ръката си. Темето му бе плешиво, косата около него — сиво-бяла, подстригана късо и стърчаща.

Старец.

Петдесет и три.

А изглеждаше на седемдесет.

— Какво искам аз, няма значение — каза той.

— Не и ако продължаваш да я преследваш, Джоел.

Жълтеникавите очи отново се затвориха. Кожата на шията потрепери.

— Не съм я… Не.

— Какво не, Джоел?

Маклоски пъхна пръсти в мрежата и я разпъна.

— Не я преследвам. — Почти шепот.

— А не се ли накани да кажеш, че никога не си я преследвал, Джоел?

— Не. Аз… — Маклоски се почеса по главата и след това я поклати. — Беше много отдавна.

— Вярно — съгласи се Майло. — Но историята понякога се повтаря.

— Не — отвърна Маклоски много тихо, но със сила. — Не, никога. Моят живот…

— Какво?

— Свърши. Повече нищо няма.

— Какво нима, Джоел?

Маклоски сложи ръка на корема си.

— Огънят. Чувствата. — Ръката се отпусна немощно. — Остана ми само да чакам.

— Какво да чакаш, Джоел?

— Покоя. Празнотата.

Хвърли изплашен поглед към Майло, а после и към календара с Исус.

— Ти си доста религиозен човек, Джоел, нали?

— Ами… помага.

— Какво помага?

— Да чакам.

Майло се наведе, обхвана коленете си с длани и се наклони напред, докато лицето му се изравни с това на Маклоски.

— Защо я изгори, Джоел?

Ръцете на Маклоски затрепериха. Той се прекръсти и после каза:

— Не.

— Защо, Джоел? Какво толкова е направила, за да те накара да я намразиш до такава степен?

— Не.

— Хайде, Джоел. Какво ти струва да кажеш след толкова много години?

Енергични поклащания на главата.

— Не… не е.

— Не е какво?