Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Първия път, когато дойде, го попитах за това. Прочетох протокола от процеса, разбрах, че съдията го наричал „чудовище“ и какво ли не още. Винаги правех така, за да си създам някаква основна представа за тях, да им покажа, че ги познавам и знам какво представляват. Повечето от тях твърдяха, че са невинни като самия Младенец. Ние се опитвахме да разбием тази илюзия, да им внушим как стоят нещата. Нещо като психоанализа, нали?

Кимнах.

— И успяхте ли да внушите на Маклоски това?

— Нямаше нужда. Той дойде преливащ от вина и ми каза, че е боклук и не заслужава да живее. Отвърнах му, че това вероятно е вярно, и му прочетох протокола на глас. Той просто седеше и слушаше, сякаш бе подложен на някакво лечение, което е за негово добро. С една дума, ходещ мъртвец. След две-три посещения при мен аз даже почнах да го съжалявам малко. Както се съжалява куче, сгазено случайно от някоя кола. А такива неща много рядко ми се случват. Доста време ми трябваше, за да се преборя с това съчувствие.

— Да е казвал защо я е изгорил?

— Питах го и за това. Защото в делото му пишеше, че не е посочил никакъв мотив. Той обаче нямаше какво да каже. Само мърмореше нещо неразбрано. Опитвах се да го избия на съвест, разправях му, че й е длъжник заради престъплението, което е извършил върху нея. Подхващах го на религиозна вълна, трябва да знаете, че това винаги дава резултати. Но не и при него — той просто седеше с наведена глава и гледаше в пода. Чудех се с какво да запълня десетте минути разговор. На това отгоре не се преструваше. След двадесет и пет години работа мога да позная кога играят и кога не. Тук нямаше нищо такова. Абсолютно зомби.

— А да имате представа защо? — попитах аз. — Какво го е накарало да изпадне в това състояние?

Бейлис вдигна рамене.

— Психологът сте вие.

— Окей — каза Майло. — Благодаря. Нещо друго?

— Нищо. А какво е станало с дамата?

— Излязла от къщи, качила се в колата и оттогава не са я виждали, не са я чували.

— Кога е излязла?

— Вчера.

Бейлис се намръщи.

— Няма я само един ден, а веднага наемат частник?

— Ситуацията не е типична — каза Майло. — Тя не е излизала от тях много дълго време.

— Колко дълго?

— Откакто оня я обгорил.

— И оттогава страда от много тежка форма на агорафобия — добавих аз.

— О! Лошо. — Май наистина съчувстваше. — Да, сега вече разбирам защо семейството й се тревожи.

Излязохме навън. Бейлис бе замислен и ни изпрати чак до колата.

— Дано да я намерите скоро — каза той. — Ако се сетя още нещо за Джоел, ще ви го кажа. Но се съмнявам да има нещо общо с това.

— Защо? — попита го Майло.

— Инерция. Мъртвата зона. Той прилича на змия, настъпена няколко пъти поред и изразходвала всичката си отрова.

Карах към къщи по Олимпик. Въпреки че бе бутнал седалката назад докрай, Майло седеше със свити колене. Нарочно искаше да му е неудобно. Гледаше навън.

Някъде към Роксбъри се обадих:

— Какво има?

Той продължи да гледа навън.

— Типове като Маклоски. Кой, по дяволите, може да каже кое е истинско и кое не? Бейлис е адски сигурен, че тоя задник е извън релси, а в същото време твърди, че едва го познава. Взел го е наистина, защото гадината е идвала при него доброволно, без да прави проблеми — типична бюрократична реакция. Лайната си вървят по канализацията и докато тръбите не върнат, всичко е наред.

— Мислиш, че Маклоски трябва да бъде наблюдаван още?

— Ако жената не се намери още малко и не излязат нови нишки, ще се отбия още веднъж там и ще се опитам да го сваря неподготвен. Преди това обаче трябва да се добера до някой телефон, да се обадя тук-там и да разбера дали тоя боклук не се е събирал с криминално проявени типове. А ти какво ще правиш?

— Нямам нищо спешно.

— Вземи тогава да отидеш до вилата на морето, ако ти се ходи. Огледай я просто за да сме сигурни, че не се е окопала там и не иска да се обади. Доста е далеч, а не искам да си губя времето напразно, защото едва ли ще излезе нещо оттам.

— Готово — отвърнах.

— Ето ти адреса — подаде ми го той.

Взех листчето и продължихме нататък.

Той погледна часовника си.

— Можеш да тръгнеш още сега, докато слънцето е високо.

Вкъщи нямаше никакви съобщения. Останах там колкото да хвърля на рибите достатъчно храна, за да не закачат останалите няколко грозда хайвер, и около два и половина бях отново на път. Подкарах по Сънсет на запад.

Ден за плаж.

Преструвах се, че ще ми бъде приятно.

Качих се на магистралата Пасифик Коуст и видях синята вода и кафявите тела.