Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Тя мачкаше пръстите си и чукаше с пета по дивана.

— Имам проблем, а ти си такъв доктор, който помага на деца с проблеми, без да бие инжекции.

— Много добре. Джейкъб ли ти каза всичко това?

Тя поклати глава.

— Мама. Доктор Уагнър й каза за вас. Тя е приятелка на мама.

Спомних си какво ми бе казала Ийлин Уагнър за някаква кратка визита, за някакво малко момиченце, криещо се в огромна, призрачна къща, и се запитах какво ли означава думата „приятелство“ за това дете.

— Но доктор Уагнър се е видяла с майка ти заради теб, не е ли така, Мелиса? Заради обаждането ти по телефона в болницата.

Телцето й се напрегна, а малките ръце замачкаха пръстите още по-бързо. Забелязах, че възглавничките им са порозовели и леко подпухнали.

— Да, обаче тя харесва мама.

Очите й се откъснаха от моите и се впиха в пода.

— Е — отстъпих аз, — доктор Уагнър е права. За инжекциите. Аз никога не бия инжекции. Дори не знам как се бият.

Това не й направи впечатление и тя продължи да се взира в обувките си. Опънала крака напред, започна да почуква токовете един в друг.

— Въпреки това — продължих аз — ходенето на доктор, който не бие инжекции, пак може да е страшно. Нова обстановка. Не знаеш какво може да се случи.

Главата й рязко отскочи нагоре и зелените очи проблеснаха предизвикателно.

— Не ме е страх от теб.

— Добре — усмихнах се аз. — И мен не ме е страх от теб.

Тя ми хвърли полуобъркан, полупрезрителен поглед. Дотук с прочутото остроумие на стария Делауер.

— Аз не само не бия инжекции — казах, — но и не правя нищо на децата, които идват тук. Аз работя с тях. Като екип. Те ми разказват за себе си и когато се уверя, че съм научил за тях достатъчно, аз им показвам как да не се страхуват. Защото да ни е страх, е нещо, на което се учим. Значи можем и да се отучим.

В очите й проблесна искрица интерес. Краката й се отпуснаха. Но мачкането продължи още по-бързо.

— Колко деца идват тук? — попита тя.

— Много.

— Колко?

— От четири до осем на ден.

— Как се казват?

— Не мога да ти кажа, Мелиса.

— Защо?

— Това е тайна. Точно както не бих могъл да кажа на никого, че ти днес си идвала тук, освен ако не ми дадеш разрешение.

— Защо?

— Защото децата, които идват тук, говорят за неща, които са лични. На тях им трябва уединение. Знаеш ли какво означава това?

— Уединение — каза тя — е, когато ходиш до тоалетната като млада госпожица, съвсем самичка и при затворена врата.

— Точно така. Когато децата говорят за себе си, те понякога ми казват неща, които не са казвали на никого. Част от работата ми е да зная как да пазя тайна. Дори имената на хората, които идват тук, са тайна. Ето затова има втора врата. — Посочих към нея. — Оттук се излиза направо в коридора. Хората могат да излязат от кабинета, без да минават през чакалнята, така другите не ги виждат. Искаш ли да видиш?

— Не, благодаря.

Отново напрегнатост.

— Нещо в момента притеснява ли те, Мелиса? — попитах я.

— Не.

— Искаш ли да ми разкажеш от какво те е страх?

Мълчание.

— Мелиса?

— От всичко.

— Страх те е от всичко, така ли?

Изглеждаше засрамена.

— Какво ще кажеш да започнем с едно нещо.

— Крадци и разбойници.

Издекламира го като стихотворение, без никакво колебание.

— Някой да не ти е казвал — попитах я аз — какви въпроси ще ти задавам днес?

Мълчание.

— Да не би Джейкъб?

Кимване.

— А майка ти?

— Не. Само Джейкъб.

— А Джейкъб каза ли ти и как да отговаряш на въпросите ми?

Отново колебание.

— Ако го е направил, в това няма нищо лошо — продължих аз. — Той просто се опитва да помогне. А аз искам да се уверя, че ми казваш това, което ти чувстваш. Главната роля в това шоу е твоя, Мелиса.

Тя каза:

— Той ми каза да стоя мирно, да говоря ясно и да казвам истината.

— Истината за това, от което те е страх ли?

— Ъхъ. А после ти може би ще ми помогнеш.

Натъртване на „може би“. Почти чувах гласа на Дъчи.

— В това няма нищо лошо — повторих. — Джейкъб вероятно е много умен човек и се грижи много добре за теб. Но когато идваш тук, ти си шефът. Можеш да говориш за каквото си искаш.

— Аз искам да говоря за крадци и разбойници.

— Добре. Значи точно това ще правим.

Почаках. Тя мълчеше.

— Как изглеждат тези крадци и разбойници? — попитах я аз.

— Те не са истински крадци — каза тя и в гласа й отново се промъкна подигравателна нотка. — Те са в моето въображение. На ужким.

— Как изглеждат те във въображението ти?