Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Двамата седяха в средата на чакалнята, без да помръдват. Чело и пикола 3 3 Малка флейта (муз.). — Б.пр. , събрани в странен дует.

Представих се и усмихнат се наведох към момиченцето. То просто ме гледаше, без да помръдне. За моя изненада — никакъв ужас.

Никаква реакция — само безстрастна преценка. Като се има предвид какво я бе довело в кабинета ми, тя засега се справяше прекрасно.

Дясната й ръка бе потънала в лявата месеста длан на Дъчи. Вместо да я карам да я пусне, отново се усмихнах и протегнах ръка на Дъчи. Жестът сякаш го изненада и той я пое с неохота, след което веднага я пусна, като в същия момент отпусна пръстите на момиченцето.

— Аз ще тръгвам — заяви той и на двама ни. — Четиридесет и пет минути, правилно ли съм разбрал, докторе?

— Съвсем правилно.

Той направи крачка към вратата.

Гледах към момиченцето, готвейки се за съпротива. Но тя просто стоеше, без да помръдне, вперила поглед в мокета и притиснала ръце от двете си страни.

Дъчи направи още една крачка, после се обърна и погали момиченцето по главата. Тя вдигна очи и му се усмихна с нещо като окуражителна усмивка.

— Довиждане, Джейкъб — каза тя.

Висок, но възглух глас. Същият като на касетата.

Розовият цвят от бузите на Дъчи се плъзна и по останалата част от лицето му. Той отдръпна ръка сковано и измърмори нещо неразбрано. Последен студен поглед към мен и вече го нямаше.

След като вратата се затвори, казах:

— Изглежда, Джейкъб е добър приятел.

— Той е иконом на мама — отвърна тя.

— Но се грижи и за теб.

— Той се грижи за всичко.

— За всичко?

— За къщата. — Тя нетърпеливо затропа с крак. — Нямам татко, а майка не излиза от къщи, затова Джейкъб прави много неща за нас.

— Какви неща?

— Къщни неща. Казва на Мадлен и Сабино, и Кармела, и на всички други какво да правят. Понякога готви бързи закуски. Ако не е зает. Иначе Мадлен готви манджите. Той кара и всички коли. Сабино кара само пикапа.

— Всички коли? — възкликнах аз. — А много ли коли имате?

Тя кимна.

— Баща ми много обичал коли и преди да умре, ги купувал. Майка ги държи в големия гараж, макар че не ги кара, затова Джейкъб трябва да ги пали и да ги кара, за да не клеясат машинариите им. Освен това всяка седмица идват от една фирма и ги мият. Джейкъб ги наглежда, за да види дали си вършат работата добре.

— Джейкъб май е доста зает човек.

— Да. А ти колко коли имаш?

— Само една.

— Каква?

— „Додж Дарт“.

— „Додж Дарт“ — промълви тя и нацупи устни, мислейки усилено. — Такава нямаме.

— Не е нещо особено. Всъщност може да се каже, че е най-обикновена таратайка.

— А, такава имаме. „Кадилак“ таратайка.

— „Кадилак“ таратайка ли? — казах аз сериозно. — Не съм чувал такъв модел.

— Това е тази кола, с която дойдохме днес. Дотук. „Кадилак Флийтууд“ таратайка, модел 1962 година. Черна и стара. Джейкъб казва, че била работен кон.

— Обичаш ли колите, Мелиса?

Свиване на раменете.

— Не особено.

— А играчките? Имаш ли си любими играчки?

Свиване на раменете.

— Не особено.

— В кабинета имам. Хайде да отидем и да ги разгледаме.

Тя сви рамене за трети път, но ми позволи да я въведа в кабинета. Веднъж влязла вътре, очите й започнаха да шарят, стрелкайки се по бюрото, библиотеката, шкафа с играчки, обратно на бюрото. И така, без да спират. Тя вплете пръсти, после ги разплете и започна да ги мачка със странно въртеливо движение, сменяйки малките пръстчета на едната ръка с тези на другата.

Приближих се до шкафа с играчките, отворих го и посочих с ръка.

— Тук има много неща. Игри, кукли, пластилин… А също така хартия и моливи. И боички, ако искаш да оцветяваш.

— Защо трябва да го правя? — попита тя.

— Да правиш кое, Мелиса?

— Да играя или да рисувам. Майка каза, че ще говорим.

— Майка ти е права. Ще говорим — отвърнах аз. — Но децата, които идват тук, понякога искат да поиграят или порисуват малко, преди да започнем да си говорим. Докато свикнат с мястото.

Ръцете й се зашаваха по-бързо. Не вдигаше поглед от пода.

— Освен това — продължих аз — играта и рисуването помагат на децата да изразяват как се чувстват, помагат им да разкрият чувствата си.

— Мога да изразявам чувствата си — заяви тя, — като говоря.

— Чудесно — отвърнах. — Нека тогава си поговорим.

Тя седна на дивана, а аз се настаних срещу нея на стола си. Поогледа се още малко, после събра ръце в скута и впери поглед право в мен.

— Добре. Нека да започнем с това кой съм аз и защо си тук. Аз съм психолог. Знаеш ли какво значи това? — попитах.