Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Странно.

— Странното е ваш бизнес, не е ли така?

Усмихнах се.

Тя продължи:

— Не възбудих ли интереса ви?

— Мислите ли, че майката наистина търси помощ?

— За момиченцето ли? Казва, че е така. Но по-важното е, че детето има мотивация. Именно то се е обадило по телефона в службата за помощ.

— На седем години и тя се е обадила?

— И операторката не повярвала. Тази линия не е предназначена за деца. Понякога им се обаждат тийнейджъри и те ги отклоняват към отдела за възрастни. Обаче Мелиса сигурно е видяла рекламата по местната кабелна телевизия, записала е номера и после го е набрала. А по това време е трябвало да бъде в леглото. Обадила се малко след десет часа вечерта.

Тя извъртя чантата пред себе си, отвори я и извади една касета.

— Знам, че звучи малко префърцунено, но доказателството е тук. Те записват всички разговори. Накарах ги да ми направят копие.

Казах:

— Сигурно доста е пораснала за възрастта си.

— Сигурно. Наистина би ми се искало да се видя с нея… какво смело момиченце… да поеме инициативата и сама да се обади. — Тя направи пауза. — Кой знае какви страдания търпи… Както и да е, след като прослушах касетата, звъннах на телефона, който тя бе оставила на операторката, и така се свързах с майката. Нямаше представа, че Мелиса се е обаждала. Щом й казах, тя се смути и заплака. Но когато я помолих да дойде на консултация, каза, че е болна и не можела. Помислих, че се касае за известна степен на инвалидност, затова й предложих аз да отида. Така се стигна до моята домашна визита. — Тя ми подаде касетата. — Ако искате, можете, да я прослушате. Струва си. Казах на майката, че ще говоря с психолог, и си позволих да й дам вашето име. Но не се чувствайте задължен.

Взех касетата.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен, но не съм сигурен дали аз мога да правя домашни визити чак до Сан Лабрадор.

— Тя може да идва в другия край на града, Мелиса, искам да кажа. Някой от прислугата ще я води.

Поклатих глава.

— В случаи като този майката трябва да вземе активно участие.

Тя смръщи вежди.

— Знам. Това не е идеалното решение. Но нямате ли някакъв метод, който да помогне на момиченцето без помощта на майката? Просто да намали малко тревогата у нея? Всичко, което направите, може да намали риска от пълно откачане. Ще бъде наистина едно добро дело.

— Може би — рекох аз. — Ако майката не реши да саботира терапията.

— Не вярвам. Малко се престарава, но изглежда, наистина обича дъщеря си. В случая ни помага чувството за вина. Помислете си как се е чувствала, след като детето се е обадило. Знае, че по този начин деца не се гледат, но просто не може да се измъкне от собствената си патология. Сигурно се чувства ужасно. Както аз виждам нещата, няма да е лошо да впрегнем именно това чувство за вина. Ако хлапето се оправи, може би майката ще види светлина в края на тунела и това ще я накара и тя да потърси помощ.

— Има ли баща в тази драма?

— Не, тя е вдовица. Станало е, когато Мелиса е била бебе. Инфаркт. Останах с впечатление, че е бил доста по-възрастен.

— Май сте научили доста неща от едно толкова кратко посещение.

Бузите й порозовяха.

— Старая се. Вижте, не очаквам от вас да си нарушите програмата и редовно да ходите там. Но дори и да живееше по-близо до кабинета ви, разлика нямаше да има. Майката не излиза никъде. За нея половин километър е все едно да отиде до Марс. И ако се приложи някаква психотерапия и тя не даде резултат, те може вече никога да не опитат. Затова исках с това да се занимае някой наистина компетентен специалист. След като ви изслушах, убедена съм, че сте точно за този случай. Много ще ви бъда благодарна, ако приемете. В замяна на това в бъдеще ще ви препоръчвам на стабилни пациенти. Става ли?

— Става.

— Знам, че звуча прекалено заинтересувана и може би съм, но мисълта, че едно седемгодишно дете търси помощ… А и тази къща… — Тя вдигна вежди. — Освен това скоро работата ми ще нарасне неимоверно и вече едва ли ще ми остане време да обърна на някого толкова внимание. Затова, докато все още имам време, нека му се посветя, не е ли така? — Поредно посягане към чантата. — Както и да е, ето ви данните.

Тя ми подаде лист хартия с емблемата на някаква фармацевтична фирма в горния край. На него бе напечатано:

Пациент: Мелиса Дикинсън, дата на раждане — 21.06.71

Майка: Джина Дикинсън

И един телефонен номер.

Взех листа и го сложих в джоба си.

— Благодаря — каза тя. — С плащането поне няма да имате проблеми. Не може да се каже, че са на социални осигуровки.