Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Благодаря.

— Днешната също ми хареса. А имам и пациент за вас, в случай че се интересувате.

— Разбира се.

Тя прехвърли чантата на другото си рамо.

— В момента практикувам в Пасадина и имам известни привилегии в „Каткарт Мемориал“. Обаче детето, което имам предвид, не ми е редовен пациент, а просто се е обадило на службата за помощ по телефона към болницата „Каткарт“. Не знаели как да се оправят с него и ми го препратиха, тъй като в списъците е отбелязано, че проявявам интерес към поведенческа педиатрия. Когато чух какъв е проблемът, спомних си миналогодишната лекция и реших, че това е във вашата област. А когато прочетох и разписанието за лекциите, си казах: „страхотно“.

— Ще се радвам да помогна, но кабинетът ми е в другия край на града.

— Няма значение. Те ще идват при вас. Имат поне с какво. Знам, защото преди няколко дни отидох да я видя. Става въпрос за едно момиченце. На седем години. Всъщност днес сутринта дойдох именно заради нея. Надявайки се да науча нещо, което да ми бъде от полза да й помогна. Но след като ви изслушах, стана ми ясно, че проблемът й надхвърля възможностите на болницата. Има нужда от някого, който е работил и специализирал по въпроса.

— Нервно разстройство?

Енергично кимване.

— Тя просто е разкъсвана от страхове. Най-различни фобии и общо нервно разстройство.

— Като казахте, че сте ходили там, означава ли това, че сте отишли на повикване?

Тя се усмихна.

— Не мислехте, че някой все още ходи на повикване, нали? В Йейл ни учеха да им казваме „визити по домовете“. Не, всъщност нямам такъв навик. Исках да ги накарам да дойдат в кабинета ми, но това е само част от проблема. Те не излизат. По-точно майката не излиза. Страда от агорафобия 2 2 Психическо заболяване — страх от големи и открити безлюдни пространства. — Б.пр. и не е напускала къщата от години.

— От колко години?

— Не уточни, каза само „години“, но видях, че дори и това й бе много трудно, затова не настоях. Тя изобщо не бе готова да й задават въпроси. Затова гледах да съм кратка и обърнах повече внимание на детето.

— Правилно — казах аз. — А тя какво ви каза за детето?

— Каза ми просто, че Мелиса, така се казва момиченцето, се страхува от всичко. Да остане сама. От тъмното. От силни шумове и ярка светлина. От нова обстановка. Често била напрегната и лесно се стряскала. Някои от тия неща са сигурно наследствени, но може просто да подражава на майката. Обаче съм сигурна, че някои от тях се дължат на начина, по който живее. Много странна ситуация. Голяма къща, не, огромна. Един от ония невероятни дворци от северната страна на булевард „Каткарт“ в Сан Лабрадор, класическия Сан Лабрадор — акри земя, огромни стаи, безшумна прислуга, изобщо всичко много на висота. И майката седи в стаята си като някоя викторианска дама, просмукана от парите на същата епоха. — Тя млъкна за миг и докосна устните си с пръст. — По-точно викторианска принцеса. Наистина е красива. Въпреки факта, че едната страна на лицето й е цялата в белези и като че ли има едва забележима лицева парализа, почти неуловима, и то само когато говори. Ако не беше толкова красива, толкова симетрична , човек може и да не забележи. Никакви келоиди обаче. Просто мрежичка от фини белези. Готова съм да се обзаложа, че преди години е претърпяла майсторска пластична операция заради нещо доста тежко. Най-вероятно изгаряне или дълбока лицева рана. Може би пък в това да се корени нейният проблем… не знам.

— Как изглежда момиченцето?

— Не можах да я видя добре, само я зърнах бегло, като влизах. Малка, мургава и сладка, много добре облечена. Истинска богатска щерка. Когато се опитах да я заговоря, тя избяга. Подозирам я, че се скри някъде из стаята на майка си, всъщност то не е стая, а нещо подобно на апартамент. Докато с майка й разговаряхме, непрекъснато чувах нещо да шуми наблизо, но щом започвах да се ослушвам, шумът замираше. Майката не спомена нищо по този въпрос, затова и аз си замълчах. Казвах си, че съм извадила голям късмет дори и само като съм влязла тук.

— Звучи ми като от някой готически роман.

— Да. Точно така си беше. Средновековна история. Като замък, обитаван от призраци. Не че майката бе такава. Всъщност тя бе очарователна. Сладка. В уязвимия смисъл на думата.

— Истинска викторианска принцеса — повторих аз. — Изобщо ли не излиза от къщата?

— Така каза. Това, което ми сподели… доста се срамуваше. Но не че срамът я кара да се опитва да излезе от къщата. Когато й предложих да види дали може да дойде до кабинета ми, тя направо се стегна. Ръцете й чак започнаха да треперят. Затова се наложи да отстъпя. Обаче се съгласи Мелиса да ходи на психолог.