Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Това е горе-долу така…

— О! Тогава…

— Но съм винаги на разположение за бивши пациенти. И много се радвам, че се обаждаш. Как вървят при теб нещата, Мелиса?

— Нещата вървят добре — каза тя бързо. Плах смях. — И след като казвам това, логичният въпрос е защо ви се обаждам след толкова години мълчание, нали? А отговорът е, че се обаждам не заради мен, доктор Делауер, а заради майка.

— Разбирам.

— Не че е кой знае колко ужасно… о, по дяволите, почакайте. — Отново длан върху слушалката и отново приглушен разговор. — Наистина съжалявам, доктор Делауер, сега просто не е удобно да разговаряме. Мислите ли, че мога да дойда… да ви посетя?

— Разбира се. По кое време ти е удобно?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Сега съм вече свободна — завърших училище. Дипломирах се.

— Поздравления.

— Благодаря. Чувствам се чудесно, че вече няма училище.

— Убеден съм, че е така. — Хвърлих поглед на графика си. — Какво ще кажеш за утре по обяд?

— По обяд е чудесно. Наистина съм ви много благодарна, доктор Делауер.

Упътих я как да стигне до къщи. Тя благодари и затвори, преди да успея да й кажа довиждане. След като научих далеч по-малко, отколкото обикновено по време на всеки предварителен разговор.

Умна млада жена. Добре се изразява, малко напрегната. Дали не крие нещо?

Като я помня каква беше като дете, нито едно от тези неща не ме изненадваше.

Заради майка.

Това откриваше цяла вселена от възможности.

Най-вероятната — повела е борба с патологията на майка си, каквото и да означаваше това за нея. Имала е нужда да концентрира чувствата си и може би да получи професионален съвет за майка си.

Така че утрешната визита вероятно щеше да бъде еднократна. И толкова. За още девет години.

Затворих картона й, успокоен от способностите си да предсказвам.

Със същия успех бих играл на рулетката във Вегас. Или ако бях купувал акции за жълти стотинки на борсата.

Следващите два часа прекарах над последния си труд — монография за едно медицинско списание по психология, в която описвах опита си с децата от едно училище, които миналата есен били нападнати от снайперист. Писането се оказа по-мъчително, отколкото мислех — номерът беше в сухото описание да се влее живот, разбира се, в рамките на научния подход.

Вглеждах се в чернова номер четири — петдесет и две страници предизвикателно несръчна проза, уверен, че никога няма да успея да вдъхна малко живец в блатото от термини, отправки и обяснения, за което нямах никакви спомени, че съм сътворил.

В единадесет и половина захвърлих писалката и се облегнах назад, все още неуспял да доловя гласа на музата. Погледът ми попадна на картона на Мелиса. Отворих го и започнах да чета.

18 октомври 1978 година

Есента на 1978-а. Помнех я като гореща и неприятна. С мръсните си улици и канален въздух, Бевърли Хилс не понасяше есените открай време. Току-що бях изнесъл една от лекциите си в Западна педиатрична болница и нямах търпение да се върна в източната част на града при половината дузина пациенти, които щяха да запълнят останалата част от деня ми.

Мислех, че лекцията бе минала добре. Поведенчески подход към страха и тревогата у децата. Факти и цифри, графики и диапозитиви — всичко това през ония години ми изглеждаше много внушително. Аудитория, пълна с педиатри, повечето от тях практикуващи частно. Любознателна, но прагматична глутница, жадна да научи всичко, което върши работа, без никакво търпение за научна работа.

Четвърт час отговарях на въпроси и вече излизах от залата, когато ме спря някаква млада жена. В нейно лице разпознах една от онези, които най-често задаваха въпроси, макар да ми се стори, че я познавам и от друго място.

— Доктор Делауер? Ийлин Уагнър.

Имаше приятно лице, обрамчено от подстригана кестенява коса. Правилни черти, едър таз, леко кривогледа. Бялата й блуза с мъжка кройка бе закопчана догоре, а полата се спускаше до коляното, надвиснала над що-годе приемливи обувки. През рамо бе преметнала черна чанта, която изглеждаше съвсем нова. Спомних си къде съм я виждал преди това — на едно от събиранията на местните лекари в кметството. Живееше тук трета година. Дипломирана като М. D. 1 1 Доктор по медицина (от латинското Medidcinae Doctor). — Б.пр. от едно от учебните заведения на Айви Лийг.

Казах:

— Доктор Уагнър.

Стиснахме си ръцете. Нейната бе мека, без никакви украшения.

— Миналата година изнесохте лекция в кметството. Мисля, че беше доста добра.