Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Мълчание.

ЖГ: Мелиса?

ДГ: Има ли някой доктор, който да ми помогне? Но без инжекции.

ЖГ: Разбира се, че има, точно такъв доктор ще ти изпратя.

ДГ: (недоловимо)

ЖГ: Какво каза, Мелиса?

ДГ: Благодаря.

Пропукване и след това тишина. Спрях магнетофона и набрах номера, който ми бе написала Ийлин Уагнър. Обади се писклив мъжки глас.

— Дом Дикинсън.

— Госпожа Дикинсън, моля. Обажда се доктор Делауер, по повод на Мелиса.

Покашляне.

— Госпожа Дикинсън не може да се обади, докторе. Обаче ми нареди да ви кажа, че Мелиса може да идва в кабинета ви всеки делничен ден между три и четири и половина.

— Знаете ли кога мога да разговарям с нея?

— Не, опасявам се, че не знам, доктор Делауер. Но ще я уведомя за вашето обаждане. Това време удобно ли е за вас?

Проверих си бележника с графика.

— Какво ще кажете за сряда? В четири часа.

— Много добре, докторе. — Той издиктува адреса ми. — Това ли е адресът?

— Да. Но бих искал да говоря с госпожа Дикинсън, преди Мелиса да дойде тук.

— Ще я уведомя за това, докторе.

— Кой ще доведе Мелиса?

— Аз, сър.

— Вие сте?…

— Дъчи. Джейкъб Дъчи.

— А връзката ви с…

— Аз работя за госпожа Дикинсън, сър. А сега относно хонорара ви. Имате ли някакви предпочитания относно начина на заплащане?

— С чек би било добре, господин Дъчи.

— А самият хонорар?

Казах му почасовата си тарифа.

— Много добре, докторе. Довиждане, докторе.

На другата сутрин в офиса пристигна стандартен кафяв плик, донесен от куриер. Вътре имаше по-малък розов плик, а в него чек, сгънат в розова бланка.

Чекът беше за 3000 долара и бе анотиран „Лечение за Мелиса“. По цените ми за 1978-а това правеше повече от четиридесет сеанса. Парите бяха изтеглени от спестовна сметка към Първа фидуциарна банка в Сан Лабрадор. В горния ляв ъгъл на чека бе напечатано:

Р. П. ДИКИНСЪН, попечител

СЕМЕЕН ТРЪСТ ДИКИНСЪН UDT 11.05.71

10 СЪСЕКС НОЛ

САН ЛАБРАДОР, КАЛИФОРНИЯ 91108

Бланката бе от плътна хартия, сгъната на две, с воден знак. Разгърнах я.

В горния край с черни релефни букви бе изписано:

А по-надолу, с четлив и изящен почерк:

Уважаеми доктор Делауер,

Благодаря ви, че се съгласихте да видите Мелиса.

Ще ви се обадя.

Искрено ваша,

Ароматизирана хартия. Смес от ухание на стари рози и алпийски въздух. Но това никак не подслаждаше горчивия хап — ти няма да ни се обаждаш, плебей! Ние ще те потърсим. Ето ти един тлъст чек, да ти запуши устата.

Набрах телефона на дом Дикинсън. Този път отговори някаква жена. На средна възраст, с френски акцент, с по-нисък глас от Дъчи.

Старата песен на нов глас — мадам не може да говори. Не, нямала никаква представа кога мадам ще може.

Оставих й името си, затворих и хвърлих поглед на чека. Всички тия цифри. Лечението още не беше започнало, а аз изгубих контрол. Така работа не се вършеше, не беше в интерес на пациента. Но вече бях дал дума на Ийлин Уагнър.

Бях дал дума на себе си, още като чух:

… някой доктор, който да ми помогне? Но без инжекции.

Дълго мислих и накрая реших да се заема с това — все някакъв сондаж ще направя. Да видим дали с момиченцето ще се сработим, дали ще покаже някакъв напредък — колкото поне да удовлетворим викторианската принцеса.

Доктор Спасител.

А после щях да предявя исканията си.

По време на обедната почивка осребрих чека.

Дъчи беше на около петдесет години, среден на ръст и леко възпълен, със зализана, твърде черна за възрастта му коса, разделена отдясно на път, розови бузи и устни като цепнати с бръснач. Бе облечен в добре скроен, но старомоден костюм и бяла колосана риза с морскосиня вратовръзка. На краката му светеха с огледален блясък черни обувки с малко по-висок от нормалното ток. Когато излязох от кабинета, заварих двамата с момиченцето да стоят по средата на чакалнята. Тя — забила поглед в мокета, а той — разглеждащ картините по стената. Съдейки по изражението на лицето му, моите графики не му правеха особено добро впечатление. Когато извърна глава към мен, изражението му не се промени.

В него бе събрана всичката топлина на антарктическа виелица, но момиченцето стискаше ръката му сякаш бе Дядо Коледа.

Тя бе твърде дребна за възрастта си, но имаше умно, добре оформено лице — едно от онези деца, надарени с облика, с който щяха да пораснат. Овално лице, много близо до определението красиво, под къс бретон с цвят на орехова черупка. Останалата част от косата й — дълга, стигаща почти до кръста — бе прихваната отгоре с розова панделка на цветчета. Имаше големи и кръгли сиво-зелени очи с руси мигли, вирнато носле, леко напръскано с лунички и ярко изразена брадичка под малка и плаха уста. Дрехите й бяха твърде официални за училище — рокля с бухнали ръкави от розов шифон, прихваната в кръста с коланче, вързано отзад, розови чорапки с дантелен ластик и бели кожени обувчици с катарами. През ума ми мина мисълта за Алиса на Карол, изправила се пред Дама Купа.