Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Да!

— Какво означава за теб справедливост?

— Да си честен.

Тя ми хвърли предизвикателен поглед и отпусна ръцете си на плоското място, където един ден щяха да бъдат бедрата й. Напрежението смръщи извитите вежди под бретона. Устните й се свиха и тя размаха пръст.

— Трябваше да има честна справедливост! Трябваше да убият него с киселината!

— Ти се ядосваш на Микокси.

Тя отново хвърли смаян поглед към олигофрена на стола.

— Това е добре. Да те е яд на него. Когато му се ядосваш, тогава не се страхуваш от него.

Двете ръце се бяха свили в юмруци. Тя ги отвори, отпусна ги, въздъхна и наведе поглед към пода. Мачкането на ръцете продължи.

Приближих се до нея и коленичих, така че да бъда на равнището на погледа й, ако реши да вдигне очи.

— Ти си много умно момиче, Мелиса, и много ми помогна с това, че бе смела и говори за такива страшни неща. Знам колко много ти се иска вече да не те е страх. Помогнал съм на много други деца, ще помогна и на теб.

Мълчание.

— Ако искаш да говориш още за Микокси, за крадци или за каквото друго искаш, добре. Но ако не искаш, пак е добре. Има още малко време, преди Джейкъб да дойде и да те прибере. Как ще го прекараш, решаваш ти.

Никакво движение, никакъв звук — секундарникът на часовника, приличен на окачено на стената банджо, описа пълен полукръг. Най-накрая вдигна глава. Гледаше навсякъде, само не към мен, после изведнъж впери поглед в лицето ми и даже примижа, сякаш се опитваше да ме докара на фокус.

— Ще рисувам — каза тя. — Но само с моливи. Не с пастели. Много цапат.

Тя движеше молива бавно, изплезила връхчето на езика през ъгълчето на устата. Умението й да рисува бе над средното, но цялата й завършена творба ми говореше, че днес вече бе преживяла достатъчно за един ден — засмяно момиченце до засмяна котка пред червена къща и дебелостволо дърво, отрупано с ябълки. Всичко това под огромно златно слънце с леко загатнати лъчи.

Когато свърши, плъзна листа към мен и каза:

— Подарявам ти я.

— Благодаря. Страхотна е.

— Кога ще дойда пак?

— Какво ще кажеш след два дни? В петък.

— А защо не утре?

— Понякога за децата е добре да обмислят всичко, което се е случило, преди да дойдат.

— Аз мисля бързо — каза тя. — А има и още неща, които не съм казала.

— Наистина ли искаш да дойдеш утре?

— Искам по-бързо да се оправя.

— Добре тогава, можеш да дойдеш утре в пет. Ако Джейкъб те доведе.

— Ще ме доведе — каза тя. — Той също иска да се оправя.

Изпратих я през самостоятелния изход и веднага забелязах разхождащия се по коридора Дъчи, стиснал в ръка хартиен плик. Когато ни видя, се намръщи и погледна часовника си.

Мелиса каза:

— Утре в пет пак ще дойдем, Джейкъб.

Дъчи вдигна вежди и каза:

— Надявам се, че съм дошъл точно навреме, докторе.

— Точно навреме сте — отвърнах. — Аз просто показвах на Мелиса самостоятелния изход.

— За да не ме видят другите деца — обясни тя. — Това се казва уединение.

— Разбирам — каза Дъчи, оглеждайки коридора. — Донесъл съм ти нещо, млада госпожице. Да си позалъжеш малко глада до вечеря.

Горната половина на плика бе спретнато набрана като хармоника. Той я отвори внимателно с пръсти и извади отвътре сладкиш.

Мелиса изскимтя, грабна го от ръцете му и се приготви да отхапе.

Дъчи се прокашля.

Ръката на Мелиса замръзна във въздуха.

— Благодаря, Джейкъб.

— Винаги на вашите услуги, млада госпожице.

Тя се извърна към мен.

— Не искате ли малко, доктор Делауер?

— Не, благодаря, Мелиса.

Тя се облиза и се зае със сладкиша.

Казах:

— Бих искал да поговоря малко с вас, господин Дъчи.

Той отново погледна часовника си.

— Магистралата… колкото повече се бавим…

Настоях:

— По време на сеанса изникнаха някои неща. Важни неща.

— Наистина, много е… — замънка той.

Изразих търпелива усмивка и казах:

— Ако ще си върша работата, ще имам нужда от помощ, господин Дъчи.

По израза на лицето му отсъдих, че все едно съм пуснал газове на дипломатически прием. Той се прокашля и каза:

— Един момент, Мелиса.

След което се отдалечи на няколко метра от нея. Мелиса, с пълна със сладкиш уста, го проследи с поглед.

Усмихнах й се.

— Само за секунда, моето момиче.

После се приближих към него.

Той огледа коридора в двете посоки и скръсти ръце пред гърдите си.

— За какво става въпрос, докторе?

От половин метър разстояние се виждаше колко гладко е избръснат и се усещаше уханието на афтършейв и прано бельо.