Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не, разбира се, че не. Ужасно. Да го пуснат така — каква детинска постъпка. Защо не се обадиш в полицията и не им напомниш за този факт, скъпа?

— Опасявам се, че няма да ми обърнат внимание. Доктор Делауер също мисли, че някой да я проследи, без да бъде забелязан от полицията в Сан Лабрадор, е малко вероятно.

— А защо? — попита той.

— Пустите улици и фактът, че сферата на компетентност на местната полиция е именно откриване на външни хора.

— Компетентността е относително понятие, Урсула. Обади им се. Тактично им напомни, че стилът на поведение на Маклоски е да действа като наемащ, а не като наемник. И че той може отново да наеме някого. Социопатите често се повтарят — поведенчески стабилни са. Сякаш излезли от един калъп.

— Лио, не мисля…

— Моля те, скъпа. — Той взе и двете й ръце в своите и започна да разтрива дланите й с палци. — Тук имаме работа с низши съзнания и е застрашен животът на госпожа Рамп.

Тя отвори уста, затвори я, после каза:

— Разбира се, Лио.

— Благодаря ти, скъпа. А, и още нещо, бъди така добра да поприбереш сааба малко навътре, защото съм паркирал на улицата.

Тя ни обърна гръб и се запъти към кабинета си. Габни я проследи с поглед. Гледаше как поклаща таз — погледът му бе почти похотлив. Когато тя затвори вратата, той се обърна към мен за първи път, откакто си бяхме стиснали ръцете.

— Доктор Делауер, прославеният с трудовете си доктор. Бихте ли дошли в кабинета ми.

Последвах го към задната част на къщата и той ме въведе в голяма стая, която по-рано сигурно е била библиотека. По-голямата част от едната стена бе прикрита от тежка кадифена завеса. Останалото бе шкафове с книги и размътени рисунки на кучета и коне. Таванът бе нисък като в кабинета на жена му, украсен с гипсови орнаменти. В средата му имаше голям гипсов медальон, от чийто център висеше месингов полилей с електрически свещи.

Пред един от шкафовете имаше двуметрово бюро. Върху него се виждаха кристална посребрена мастилница, нож за писма с костно острие, лампа със зелен абажур, а до него — кошнички с много медицински списания.

Той се настани на стол с висока облегалка зад бюрото и ме покани да седна.

За втори път, и то само в рамките на няколко минути, се оказвах от другата страна на бюро. Започвах да се чувствам като пациент.

С помощта на ножа той разряза опаковката на „Журнал по приложен поведенчески анализ“ и го отвори на съдържанието. Прегледа го и остави списанието на бюрото. Взе друго, прелисти страниците, мръщейки се.

— Съпругата ми е невероятна жена — каза той, пресягайки се за трето списание. — Един от най-пъргавите умове на нейното поколение. Доктор по медицина и доктор по психология на двадесет и пет години. Няма да намерите по-кадърен и по-отдаден на работата си клиник от нея.

Питайки се дали се опитва да компенсира с нещо начина, по който се отнесе с нея преди малко, аз казах:

— Впечатляващо.

— Изключително. — Той остави третото списание настрани и се усмихна. — След всичко това какво друго ми оставаше да направя, освен да се оженя за нея?

Преди да ми дойде наум как да реагирам, той продължи:

— Шегуваме се понякога между нас, че тя е парадокс.

Изсмя се тихо, после откопча едно от джобчетата на ризата и извади пакетче дъвка.

— Мента?

— Не, благодаря.

Той разопакова едно парче, хвърли го в устата си и заработи с челюсти. Слабата му брадичка се вдигаше и падаше равномерно като бутало в цилиндър.

— Бедната госпожа Рамп. На този етап от лечението й тя съвсем не е готова за външния свят. Жена ми позвъни веднага щом разбра, че нещо не е наред — имаме ранчо в Санта Инес. За нещастие нищо не можах да измисля… Кой би могъл да очаква такова нещо? Какво, за бога, би могло да се случи?

— Добър въпрос.

Той поклати глава.

— Много потискащо. Исках да бъда тук, ако нещо ново се случи. Зарязах си работата и дойдох.

Дрехите му бяха гладени и чисти. Запитах се каква ли му е била работата. Спомняйки си нежните му ръце, попитах:

— Яздите ли?

— Малко — отвърна той, дъвчейки. — Макар че не обичам кой знае колко. Поначало даже не бих купил и животните, но те вървяха заедно с имота. На мен ми трябваше пространство. Мястото, където се настаних, е петдесет хектара. Мислех си дали да не го засадя с шардоне. Смятате ли, че един психолог може да прави първокласно вино?

— Казват, че доброто вино е резултат от случайни фактори.

Той се усмихна.

— Няма такова нещо. Само непълни данни създават лошо вино.