Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Каквато и да бе причината, тя, изглежда, се притесняваше. Изчезването на Джина я бе разтърсило.

Обратното, нейният съпруг като че ли искаше да се дистанцира от цялата тази работа. Отхвърляйки патологията на Джина като нещо обикновено и намалявайки болката до проста терминология. И въпреки тази невъзмутимост веднага бе дошъл до Лос Анджелис чак от Санта Инес — два часа път с кола. Затова може би бе също така притеснен като жена си, но просто го криеше по-добре от нея.

Старото като света разделение между мъжа и жената.

Мъжът се възпира.

Жената излива чувствата си.

Сетих се какво ми беше казал за сина си. Как ми го беше казал. Лекотата, с която бе разказал цялата тази история, говореше, че я е разказвал хиляди пъти преди това.

Работил ли е върху това? Обезчувствява.

Или пък наистина бе усъвършенствал изкуството да отхвърля миналото зад себе си.

Може би някой ден трябва да му се обадя и да го помоля да ми изнесе някоя и друга лекция.

Беше станало девет и петдесет, когато поех по Съсекс Нол. Една полицейска кола все още патрулираше по улиците. Сигурно са ме познали, защото никой не ме спря.

Гласът на Дон Рамп прозвуча сухо и уморено по домофона.

— Не, нищо — каза той. — Влизайте.

Вратите зинаха и аз се промъкнах помежду им. Бяха включени още лампи и бе светло като ден.

Други коли пред входа нямаше. Вратите бяха отворени и на прага стоеше Рамп по риза.

— Абсолютно нищо — каза той, като ме изчака да сляза и да се кача по стълбите. — Какво казват докторите?

— Нищо особено — отвърнах и му съобщих за разговора на Урсула относно Мелвин Финдли.

Отчаяна физиономия.

Попитах го:

— Нещо ново от Чикъринг?

— Обади се преди около половин час. Нямало нищо за казване, сигурно била добре, нямало защо да се безпокоя… Ами да, не става въпрос за неговата жена. Попитах го дали да не се обадим на ФБР. Твърди, че нямало да се намесят, освен ако няма съмнения за отвличане и пренасяне на жертвата в друг щат. — Той вдигна отчаяно ръце и ги пусна да паднат като откършени от двете му страни. — Жертвата. Дори не ми се мисли така, но…

Той затвори вратата. В антрето светеше, но по-нататък цялата къща тънеше в мрак.

Запъти се към съседната стая.

— Казвала ли ви е жена ви защо Маклоски го е направил? — попитах го.

Той се спря и се поизвърна.

— Защо питате?

— Понякога жертвите често тръгват да разкриват фактите сами, да узнаят повече неща за престъпника, неговите мотиви. Да разберат защо го е направил, за да се предпазят в бъдеще от положението на жертви. Казвала ли ви е жена ви? Защото като че ли никой не знае какви са били мотивите на Маклоски.

— Не, не ми е казвала. — Той отново се извърна напред и продължи: — Но ми каза, че копелето отказало да каже. Полицията не успяла да го накара. Той е бил пияница и страстен наркоман, но това не обяснява нещата, нали?

— Какви наркотици е употребявал?

Рамп стигна до вратата, напипа ключа в другата стая и светна. Вчера в същата стая седяхме с Джина Рамп и чакахме Мелиса. Сякаш беше преди сто години.

На подвижно барче в единия край на стаята се виждаха няколко старинни чаши, както и гарафа с някаква кехлибарена и много чиста течност. Той взе една чаша и я вдигна въпросително към мен. Поклатих глава. Той си наля един пръст, поколеба се, удвои количеството, запуши гарафата и отпи.

— Не знам — отвърна. — Никога не съм разбирал от наркотици. Най-многото, което си позволявам, е това. — Той вдигна чашата. — И бира. Пък и не го познавах добре. Увърташе се около Джина като пиявица.

Той влезе по-навътре в стаята и краката му потънаха в килима, заглушавайки стъпките му.

Последвах го.

— Мелиса върна ли се?

Той кимна.

— Горе в стаята си е. Прибра се и веднага се качи. Изглеждаше като пребита.

— Ноел с нея ли е?

— Не, Ноел е в „Халбата“, моя ресторант. Той работи при мен — паркира коли, от време на време сервира. Добро момче е и добро бъдеще има. Мелиса е твърде много за него, но това той сам трябва да го разбере.

— Твърде много в какъв смисъл?

— Твърде умна, твърде красива, твърде невъздържана. Той е лудо влюбен в нея, а тя направо го тъпче, но не от жестокост или снобизъм. Просто такъв е характерът й. Цепи право напред, без да мисли. — Той тежко се отпусна на дивана. — Защо ли ви занимавам? Вие я познавате по-добре от мен… А какво стана с оня детектив, свързахте ли се с него?

— Още не. Може ли да опитам отново?

Той скочи на крака, отиде нанякъде, върна се с мобифон в ръка и ми го подаде.