Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Доколкото знам, не.

— Няма ли задна алея?

— Не. Отзад имотът граничи с друг, с този на доктор и госпожа Елридж. Между двата има ограда, висока три метра.

— Колко пристройки?

Рамп се замисли.

— Ами чакайте да видим. Ако броим гаражите…

— Гаражи ли? Колко са?

— Десет. Всъщност една дълга сграда, разделена на десет гаража. Била е построена за колекцията антики на първия й мъж. Някои от колите са безценни. Вратите на гаражите винаги са заключени. Само тази на „Зора“-та е отворена.

— Други сгради?

— Сгради — каза Рамп. — Съблекални около басейна и тенискорта, навес за инструменти. Това е всичко, ако не броим беседката.

— Ами помещения за прислугата?

— Те живеят в къщата. Един от коридорите горе води до техните помещения.

— От колко души ви е персоналът?

— Мадлен, разбира се. Две камериерки и градинар. Градинарят обаче не живее тук. Има петима синове, никой от които не работи при нас редовно, но всички идват от време на време да помагат, когато има работа.

— Някой от персонала да е виждал с очите си жена ви да тръгва?

Рамп отвърна:

— Едната от камериерките, бършеща праха в антрето, видяла да излиза през вратата. Не съм сигурен дали някой всъщност я е виждал да тръгва с колата. Ако искате да ги разпитате, мога да се кача и веднага да ги доведа.

— Къде са те?

— Горе по стаите си.

— Кога им свършва работното време?

— В девет часа. Но невинаги се качват веднага горе. Понякога седят в кухнята, разговарят, пият кафе. Но тази вечер ги изпратих по-раничко. Не исках да създавам истерии.

— Разстроени ли са?

Рамп кимна.

— Познават я отдавна и много се безпокоят.

— А други къщи?

— Само една. На плажа. Броуд Бийч. Малибу. Доколкото знам, никога не е ходила там. Не обича водата, тя даже никога не е влизала в басейна. Въпреки това обаче звъннах и там. Два пъти. Нищо.

— Казвала ли е нещо през последните дни, дори и седмици, в смисъл че иска да направи нещо ново? Да тръгне нанякъде сама?

— Абсолютно нищо и аз…

— Никакви намеци? Забележки, които тогава нищо не са означавали, но сега вече означават?

— Казах не! — Рамп почервеня още повече.

Майло почукваше по бележника с химикалката и чакаше.

Рамп каза:

— Честно казано, не виждам смисъл от този разпит. Кой, по дяволите, го е грижа за какво е говорела? Та тя не е отишла във ваканция, за бога! Нещо й се е случило. Защо не отидете до центъра и да сдрусате оня психопат Маклоски? Да им покажете на ония тъпанари от полицията какво е полицейска работа?

Дишаше тежко, с изпъкнали по слепоочията вени.

Майло отговори:

— Преди да дойда тук, минах през Централното управление и говорих с детектива, разпитвал Маклоски. Казва се Брадли Луис. Не е най-добрият, но не е и най-лошият полицай. Алибито на Маклоски е желязно — хранил е бездомните в мисията, в която живее. Белил картофи и мил чинии. Видели са го най-малко десетина души, включително и свещеникът, под чието управление е тази мисия. Не е излизал никъде от обяд до осем часа. Затова полицията е нямала основания да го задържи.

— А като свидетел?

— Няма престъпление, няма и свидетел, господин Рамп. Доколкото това ги засяга, засега става въпрос само за дама, която закъснява.

— Но вижте какво е направил по-рано!

— Вярно. Но той си е излежал присъдата, изпитателният срок е свършил. Според закона той е почтен гражданин. Полицията разполага с нула основания да го задържи.

— А вие не можете ли да направите нещо?

— Моите основания са по-малки дори от нула.

— Не говоря за законни лигавщини, господин Стърджис.

Майло се усмихна и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Подарих си палката на Движението за правата на човека.

— Говоря сериозно, господин Стърджис.

Усмивката угасна.

— Аз също, господин Рамп. Ако търсите такъв вид помощ, вие сте набрали много погрешен номер.

Той прибра химикалката.

Рамп каза:

— Вижте, не исках да…

Майло вдигна ръка.

— Знам, че това е ад. Знам, че системата вони. Но да сритаме Маклоски сега, не е в интерес на жена ви. От Централното управление казаха, че след като го освободили, наложило се да го закарат у дома — оня нямал кола — и копелето си легнало. Да предположим, че сега отида и го събудя. Той отказва да ме пусне. Влизам със сила, играя си на Мръсния Хари. На кино това изглежда страхотно — силата на унижението. Той всичко си признава и добрите побеждават. В реалния свят обаче той си хваща адвокат. Дава ми задника под съд, вашия също, и медиите разбират. А междувременно жена ви се прибира по някое време с танцова стъпка — колата се счупила, нямало откъде да се обади… Истински хепиенд, с тази разлика, че тя отново цъфва на първа страница. А да не споменаваме, че ще се наложи да кихнете на Маклоски известна сумичка или да играете ролята на подсъдим в съд, който ще ви прати за година-две зад решетките. Как ще се отрази това на психологическия й напредък?