Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Добре — съвзе се Мелиса. — Нали не мислите, че й се е случило нещо лошо?

— Няма никаква причина да мисля така.

— Ами Маклоски? — попита тя развълнувано. — Знаете ли за него?

Майло кимна.

— Тогава защо не отидете и не го… притиснете? Двамата с Ноел досега да сме го направили, ако знаехме къде живее. Но може би ще разберем и ще го направим.

— Идеята не е много добра — отвърна Майло и й повтори лекцията, която бе изнесъл на Рамп.

— Моля да ме извините — отвърна тя, — но става въпрос за майка ми, аз съм длъжна да направя всичко, което сметна за правилно.

— А как мислите, ще й хареса ли на майка ви да ви намери в някое чекмедже в моргата?

Долната й челюст плавно увисна. Тя я затвори с усилие. Обгърна раменете си с ръце. Застанала до Майло, тя бе направо дребосък — истинска комична ситуация.

— Вие се мъчите да ме уплашите нарочно.

— Точно така.

— Е, това няма да ви се удаде.

— Срам за мен — отвърна Майло с безразличие и погледна часовника си. — Тук съм вече от четвърт час и не съм свършил почти нищо. Ще работим ли, или ще седим тук и ще говорим?

— Ще работим — каза тя. — Разбира се…

— Стаята й — прекъсна я безцеремонно той.

— Ето там. Елате.

Тя изтича по коридора — всички признаци на сънливост бяха изчезнали.

Майло погледна подире й и промърмори нещо, което не успях да разбера.

Последвахме я.

Тя вече бе стигнала до вратата, бе я отворила и ни чакаше.

— Тук е — каза тя. — Ще ви покажа всичко кое къде е.

Майло влезе в хола. Последвах го.

Тя се хлъзна покрай мен и застана на пътя на Майло към спалнята.

— Още едно нещо.

— Какво?

— Аз ви плащам. Не Дон. Затова се дръжте с мен като с възрастен човек.

— Ако не ви харесва начинът, по който се държа с вас, сигурен съм, че ще ми го кажете. А колкото до плащането, разберете се с него.

Той отново извади бележника си и огледа обстановката. Приближи се до сивото диванче, разбута възглавниците и прокара ръка под тях.

— Какво е това, чакалня за гости?

— Хол — отвърна Мелиса. — Гости не й идват. Баща ми го е проектирал така, защото мислел, че така е модерно. Беше по-различно, много по-елегантна стая с далеч повече мебели. Майка ми обаче ги махна и я направи така. Поръча всичко по каталог. Тя всъщност е непретенциозна личност. Това е любимото й място и по-голямата част от времето си прекарва тук.

— И как го прекарва?

— Чете… тя чете много. Обича да чете. И прави упражнения. Уредите й са там — посочи тя с палец през рамо към спалнята.

Майло вдигна поглед към картината на Касът.

Обадих се:

— Откога има тя тази картина, Мелиса?

— Баща ми й я е дал. Когато била бременна с мен.

— А той има ли други картини на Касът?

— Вероятно. Той има много литографии. Складирани са горе, на третия етаж. За да не ги грее слънцето. И точно затова стаята й харесва. Няма прозорци.

— Няма прозорци — повтори Майло. — Това не я ли притеснява?

— Майка ми е слънчева личност — отвърна Мелиса. — Тя свети със собствена светлина.

— Аха.

Той отново се приближи до диванчето, вдигна възглавниците, после отново ги сложи обратно.

— Преди колко време е променила декора? — попитах аз.

И двамата ме изгледаха въпросително.

— Просто съм любопитен — казах. — Променяла ли е нещо напоследък?

Мелиса отвърна:

— Неотдавна. Преди няколко месеца. Три или четири може би. Всичко, което бе тук, бе останало от татко. Тя качи всичко на третия етаж. Каза ми, че се чувствала малко виновна, защото татко загубил толкова време, докато ги събере. Но аз я уверих, че в това няма нищо нередно, стаята си е нейна, може да прави каквото си иска с нея.

Майло отвори вратата към спалнята и пристъпи през прага. Чух го да казва:

— Но тук не е променила много неща, нали?

Мелиса побърза да влезе след него. Аз влязох след нея последен.

Майло бе застанал пред покритата с балдахин спалня.

— Сигурно й харесва така, както е.

— Сигурно — отвърна Майло.

Погледната отвътре, стаята изглеждаше още по-голяма. Поне двеста квадрата, с висок около четири метра и половина таван, украсен по ъглите с гипсови орнаменти, така че да приличат на прихванати с шнур завески. В средата на почти двуметровата мраморна полица над камината бе сложен златен часовник, а около него бяха пръснати цяла менажерия малки сребърни птички. Върху часовника бе кацнал златен орел, вперил поглед в дребосъка под него. Тук-там из стаята бяха разпръснати малки групички от тапицирани с масленозелена дамаска столове, заобиколили малки, инкрустирани със злато масички с неизвестна функция. По стените бяха накачени картини със селянки с щедри пазви и несигурни погледи.