Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Май тематиката се оформи, а?

Мелиса не отговори.

Нито пък аз.

Никой не посмя да облече очевидното в думи.

Върнахме се в спалнята.

— Къде държи банковите и финансовите си документи? — попита Майло.

— Не знам. Не съм сигурна дали изобщо държи нещо тук.

— Защо мислите така?

— Банковите й операции се извършват от господин Ангър от Първи фидуциарен тръст. Той е президент. Баща му и моят баща са се познавали.

— Ангър — записа Майло в бележника си. — Да знаете случайно телефона му наизуст?

— Не. Банката е на Каткарт, само на няколко преки от мястото, откъдето завивате за насам.

— Да имате представа колко сметки има там?

— Ни най-малка. Аз имам две. Детският ми влог и една разплащателна, с която си плащам разходите. — Многозначителна пауза. — Баща ми искал да бъде така.

— А вторият ви баща? В коя банка си държи парите?

— Нямам представа. — Ръцете се замачкаха една друга.

— Нещо да ви подсказва, че е изпаднал във финансови затруднения?

— Не бих могла да знам.

— Какъв ресторант притежава той?

— Поднася стек и бира.

— Добре ли му върви?

— Доста добре. Той поднася най-различни марки вносна бира. В Сан Лабрадор това се смята за екзотика.

— С което ме подсещате — вметна Майло, — че с удоволствие бих пийнал нещо — сок или газирана вода. С лед. Тук имате ли хладилник с нещо в него?

Тя кимна.

— Има малка сервизна кухничка в края на коридора за прислугата. Ще ви донеса нещо оттам. Вие какво искате, доктор Делауер?

Майло ме изпревари:

— Кока-кола.

Казах същото.

Тя каза:

— Две коли. — И зачака.

— Какво има? — попита я Майло.

— Свършихте ли тук?

Той се огледа още веднъж.

— Да.

Минахме през хола и излязохме в коридора. Мелиса затвори вратата и каза:

— Две ко̀ли. Веднага се връщам.

Когато останахме сами, казах:

— И така, какво мислиш?

— Какво мисля ли? Че парите наистина не могат да купят щастие. Тая стая там — той рязко посочи с палец през рамо към спалнята — прилича на някой хотелски апартамент. Все едно че е долетяла с конкорда, разопаковала си е багажа и е излязла да разгледа забележителностите. Как, по дяволите, е могла да живее така… без да остави белег от присъствието си никъде? И какво, по дяволите, е правила с времето си по цял ден?

— Четяла е и е поддържала тонуса на мускулите си.

— Да бе — отвърна той. — Пътеписи. Звучи ми като лоша шега. Като странна представа за ирония на някой филмов режисьор.

Не отговорих.

Той каза:

— Какво? Мислиш, че съм си изгубил способността да съчувствам ли?

— Ти от време на време говориш за нея в минало време.

— Виж какво, направи ми една услуга. Не ме анализирай. Не казвам, че е мъртва, а че просто я няма. Шестото ми чувство ми подсказва, че се е канила отдавна да направи това, събрала е най-сетне кураж и го е направила. Вероятно в момента гони оня „Ролс-ройс“ по път 66 с отворени прозорци, пеейки с цяло гърло.

— Не знам — отвърнах. — Не я виждам така леко да изостави Мелиса.

Той се изсмя с кратък и грапав смях.

— Не се обиждай, Алекс, но мислиш ли, че познаваш дамата добре? Та ти си я виждал само веднъж. А тя е била актриса. Били са близки с дъщеря си, ама нека помислим. Никога не й била крещяла. За осемнадесет години нито веднъж? Без значение колко ти е добро хлапето, от време на време няма начин да не му креснеш, така ли е? Дамата сигурно е седяла на буре с барут. В нея е нагнетен гняв от това, което й е направил Маклоски. От това, че е изгубила съпруга си. От това, че е прикована тук заради проблемите си. Това е истинско буре с барут, не е ли така? Скарването с хлапето накрая е подпалило фитила — хлапето е попрекалило малко. Мама дълго чака детето да се върне и когато то не се връща, тя си казва: „Всичко да върви по дяволите, стига само съм чела за интересни места, хайде да отида и да видя поне едно от тях“.

Отвърнах:

— Ако приемем, че си прав, мислиш ли, че ще се върне?

— Вероятно да. Не е взела почти нищо със себе си. Но кой знае? Според мен не е зле да й посветя два дни от времето си. Дотогава може да се върне. А може и да се откажа веднага, но това ще накара хлапето и Рамп да хукнат при някой друг. А аз поне няма да ги одера. Седемдесет долара на час!

— Канех се да те питам за това — казах аз. — Нали каза петдесет?

— Казах петдесет. Но после дойдох тук и видях къщата. А сега, след като видях и известна част от интериора, съжалявам, че не поисках деветдесет.

— Гъвкав ти е ценоразписът.

— А как иначе? Дай нещо и на мен от богатството си. Половин час в тая къща и вече съм готов да гласувам за социалистите.