Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— А кой го е карал?

— Не могъл да види. Не че би видял, дори и да е искал, защото колата е с тъмни стъкла.

— А забелязал ли е, че стъклата са тъмни?

— Ами. Той е гледал колата. Линиите й. Май бил нещо като колекционер, имал бентли от горе-долу същия период.

— Ченге с бентли?!

— И аз реагирах така. Този, с когото разговарях току-що — сержант от Сан Гейбриъл — и оня, дето я видял, били приятели. Той лично приел обаждането, а и сам бил запален по колите. Колекционирал корвети. Доста ченгета ги е хванала тая краста — колелетата. Работят извънредно, само и само да могат да си плащат за играчките. Както и да е, та той ми каза, че някои стари бентлита не били толкова скъпи. Около двадесет бона, а ако вземеш някоя гробница и сам си я стегнеш, може да ти излезе и по-евтино. Ролсовете от същата година са по-скъпи, защото са редки. От тази „Сребърна зора“, са направили само неколкостотин екземпляра. Точно затова момчето я забелязало.

— Което означава, че това вероятно е била нейната кола.

— Вероятно. Но не задължително. Защото оня разправя, че била боядисана в черно и сиво, но не бил сигурен. Тя минала покрай него с около сто километра в час.

— Колко стари ролса, мислиш, може да са минали по същото време и през същото място?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Трябва да знаеш, че доста от тях са намерили спокоен гараж тук, в Лос Анджелис, още от времената, когато доларът е струвал нещо. А в района Пасадина — Сан Лабрадор са съсредоточени и много колекционери. Но все пак повече от деветдесет процента не мога да дам на тази възможност.

— На изток по 210 — казах замислено аз, представяйки си магистралата. — Накъде ли е тръгнала?

— Накъдето си иска, но е трябвало да решава бързо, защото магистралата свършва на четиридесет и пет километра оттам, малко преди Ла Верн. На север е Анджелис Крест, но тя не ми изглежда като човек, който ще започне да се катери по него. На юг може да поеме по която магистрала си иска — много са. Накъде ли е поела, по дяволите?

— Не знам. Но си мисля, че вероятно ще се придържа близо до цивилизацията.

Той кимна.

— Да. До нейния вид цивилизация. Мисля си за Нюпорт Бийч, Лагуна, Ла Джолла, Пома, Санта Фе Спрингс. Пак са много. А може и да е направила обратен завой и да е тръгнала към вилата в Малибу.

— Рамп каза, че два пъти звънял там, но никой не отговорил.

— Ами ако не иска да отговори?

— Защо ще тръгва в една посока, а после изведнъж обратно? Агорафобка, тръгнала да разглежда забележителности.

— Но ти сам каза, че тя е в процес на излекуване. Може би усещането да караш по магистрала го е подсилило. Гладка асфалтова лента, никакви светофари. Това би могло да те накара да се почувстваш силен. Да те накара да забравиш правилата.

Помислих малко. Сетих се кога за първи път усетих магията на пътя — на шестнайсет години отивах на запад да уча. За първи път прехвърлях Скалистите планини, видях пустинята през нощта, възхитен и ужасен едновременно. Спомних си мръснокафявата омара над котловината на Лос Анджелис — тежка и заплашителна, но неспособна да скрие мамещите светлини на града по здрач.

— Сигурно — казах.

Той заобиколи бюрото.

— А сега какво?

— Ще съобщя новините и ще разширим зоната на бюлетина. Готов съм да се обзаложа, че тя вече е излязла от окръга.

— Или колата е излязла — подхвърлих.

Той вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е нещо да й се е случило, нали така? И зад волана да е бил някой друг.

— Всичко е възможно, Алекс. Но ако ти си на мястото на лошия, би ли откраднал точно такава кола?

— Кой ми каза много отдавна, че сте хващали само глупавите престъпници?

— Ако искаш да играеш нечестно, нямам нищо против. Но на този етап аз трябва да съм видял нещо грозно, за да предположа нещо повече от едно обикновено бягство на възрастен. И то едва ли такова, което би ме превърнало в герой.

— Какво искаш да кажеш?

— Бегълците, Алекс, се откриват най-трудно. Богатите бегълци обаче са най-трудни от най-трудните. Защото те определят правилата. Купуват си билети срещу пари в брой, не работят, не използват кредитни карти, с една дума избягват да оставят след себе си следи. Това, което стана току-що между Рамп и хлапето, е ярък пример за това. Средният съпруг би бил далеч по-запознат с кредитните карти на жена си и номера й за соцосигуровка. Нормалната женена двойка споделя. А тези хора живеят отделно — поне финансово. Богатите знаят силата на парата, те си ги ограждат и си ги пазят като заровено съкровище.