Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— По-късно ще й кажа — успокой го Майло и му каза, че колата е била видяна.

— Път 210? — повтори Рамп. — Къде може да е отивала?

— Сещате ли се за някое място?

— Кой, аз? Не, разбира се, че не. Нищо не мога да… Защо ще вземе да кара по магистралата? Та тя започна да шофира съвсем отскоро. Това е просто лудост.

Майло продължи:

— Няма да е зле да разширим зоната на бюлетина до целия щат.

— Разбира се. Направете го.

— Това трябва да се направи от полицията. Вашите местни ченгета вероятно вече са информирани за това, че колата е била видяна, и може вече да са помолили за разширен бюлетин. Ако искате, мога да им се обадя и да проверя.

— Моля — отвърна Рамп, стана и прекоси стаята. Единият край на ризата му беше излязъл от панталона и на него се виждаше монограм ДНР. — По магистралата. Чудна работа. Сигурни ли са, че е била тя?

— Не — отвърна Майло. — Единственото, в което са сигурни, е, че това е била кола точно като нейната.

— Значи сигурно е била тя. Колко коли „Сребърна зора“ има в тоя край.

Той се погледна, видя извадената риза и бързо я натъпка в панталона.

Майло каза:

— Следващата стъпка е да се проверят аеролиниите, а утре сутринта да се отиде до банката и да се надникне във финансовите й бумаги.

Рамп впери поглед в него и извил ръка назад, заопипва празното пространство зад себе си, докато напипа креслото, и тежко се отпусна в него, без да сваля поглед от Майло.

— Това, дето го казахте в началото… дето може да е избягала… Сега вече сте сигурен в това, така ли?

— Не съм сигурен още в нищо — каза Майло с благост, каквато изненада дори мен, и повдигна брадичката на Рамп с няколко сантиметра. — Просто върша онези неща, които трябва да се свършат.

Някъде из къщата се затръшна врата.

Рамп скочи от мястото си, излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Мелиса за ръка.

Върху ризата си тя беше с брезентово яке, а на краката си бе обула ботуши, по които се бе полепила кал и трева.

— Накарах момчетата на Сабино да претърсят имението — каза тя. — За всеки случай. — Кратък поглед към Рамп. — Какво става?

Майло повтори разказа си.

— Магистралата — каза Мелиса. Едната й ръка посегна към другата и я замачка.

— Няма никакъв смисъл, нали? — каза Рамп.

Тя не му обърна внимание, отпусна ръце и насочила поглед към Майло, каза:

— Е, поне знаем, че е добре. Сега какво трябва да се прави?

Майло отговори:

— Разговори по телефона до сутринта. После отивам в банката.

— Защо трябва да чакате до сутринта? Веднага ще се обадя на Ангър и ще му кажа да дойде тук. Това е най-малкото, което може да направи, след като семейството му е дало толкова бизнес…

— Добре. Кажете му, че трябва да погледна из документите на майка ви.

— Почакайте тук. Ще отида веднага да му се обадя.

Тя излезе.

Майло каза:

— Да, мадам.

Върна се с едно листче и го подаде на Майло.

— Ще се види с вас там. Ето ви адреса. Казах му за какво става въпрос. А аз през това време какво да правя?

— Проверете аеролиниите — каза Майло. — Вижте дали майка ви не си е купила билет за някъде. Кажете, че сте й дъщеря и че е много спешно. Ако се опънат, измислете нещо — кажете им, че някой се е разболял и че трябва незабавно да се свържете с нея. Проверете Лос Анджелис, Бърбанк, Онтарио, Джон Уейн и Линдбърг. А ако искате да сте сигурна, че сте си свършили работата, проверете дали не е използвала моминското си име. Ще се върна тук само ако от банката науча нещо много важно. Ето ви домашния ми телефон.

Надрасквайки номера на гърба на листа, който тя току-що му бе дала, той го откъсна наполовина и й го даде.

— Обадете ми се, каквото и да научите — каза тя. — Дори и да ви се струва маловажно.

— Нямате проблем — отвърна Майло и се обърна към Рамп: — А вие се навъртайте тук.

Без да мръдне от стола си, той кимна унило.

Обърнах се към Мелиса:

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отвърна тя. — Не, благодаря. Точно в момента не ми се говори. Искам да правя нещо. Не се обиждате, нали?

— Не.

— Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас — каза тя.

— Нямаш проблем.

— Довиждане — каза Майло и се отправи към вратата.

— Ще дойда с теб — обадих се зад гърба му аз.

— Щом настояваш — отвърна той, спускайки се към алеята. — Ако аз имах обаче възможност да дремна малко, щях да я използвам.

Той бе дошъл с бялото „Порше 928“ на Рик. Под таблото бе монтирана радиостанция, която последния път, откакто се бях возил в тази кола, я нямаше.