Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Исусе! Това е някаква лудост — промърмори Рамп.

— Помолих ония от Централното да го държат под око. Казаха, че ще се опитат, но, да си кажем правичката, не си струва. Ако тя не се върне до утре сутринта, ще му отида на гости. Ако не ви се чака, мога да отида и сега. Когато не ме пусне, ще седна пред вратата му и ще напиша доклад, който ще ви прозвучи много тежко. Цената ми е седемдесет долара на час плюс разноските. Но ми се струва, че за тези пари все пак трябва да получите някаква независима оценка от моя страна.

— И каква е вашата независима оценка, господин Стърджис?

— На този етап има по-добър начин да си използвам времето.

— Като например?

— Като например да се обадя на още болници. Да позвъня на всички дежурни сервизи. На автоклубовете… ако сте членове.

— Сме. Но тия неща мога да ги направя и аз.

— Можете. Свободен сте да ги направите. Колкото повече хора вършат една работа, толкова по-бързо я свършват. Ако искате да помогнете, ще ви напиша списък и на други неща, които бихте могли да направите.

— Какви неща?

— Да се свържете с обществени и независими служби за Бърза помощ, да се свържете с пътната полиция на няколко полицейски участъка и да се убедите, че информацията не е забутана някъде из бумагите — повярвайте ми, това често се случва. А ако сте готов да отидете и по-нататък, можете да проверите летища, служби за чартърни полети, коли под наем. Да проследите кредитните карти, да видите с какви кредитни карти разполага, да накарате компаниите да следят за номерата им, така че когато се направи покупка с тази карта, ние ще разберем къде е направена. Ако до утре сутринта не се върне, ще трябва да се отбия и в банката й и да проверя дали напоследък не е теглила големи суми. Вие също ли трябва да се подписвате на сметките й?

— Не, финансите ни са независими.

— Нямате ли сметки, водещи се и на двамата?

— Не, господин Стърджис. — Рамп бе скръстил ръце на гърдите си и с всяка дума ги стягаше по-силно. — Летища, теглене на големи суми… Какви ги дрънкате? Да не искате да кажете, че е избягала ?

— Сигурен съм, че не е, но…

— Твърдо не е.

Майло прокара длан през лицето си.

— Господин Рамп, нека се надяваме, че тя всеки момент ще се прибере. Но ако не го направи, към това трябва да се подходи като към случай на изчезване. А случаите на изчезване не действат добре на егото — на егото на ония, които стоят и чакат. Защото, за да се свърши работата добре, човек трябва да предположи, че всичко е възможно. Това е все едно доктор да опипва тумор — да се надяваме, че е доброкачествен. Докторът ви цитира статистики, усмихва се, уверява ви, че няма за какво да се безпокоите, но въпреки това го разрязва и го изпраща в лабораторията за анализ.

Той разкопча сакото си, пъхна ръце в джобовете на панталоните и се заклатушка напред-назад като бегач, раздвижващ глезените си.

Рамп сведе поглед към краката му и след това го вдигна към зелените му очи.

— Значи — каза той — ще ме разрязвате.

— Изборът е ваш — забеляза Майло. — Другият вариант е просто да седим и да чакаме.

— Не, не, продължавайте, свършете си тези неща. Вие ще ги свършите по-бързо. Предполагам, че ще искате чек, преди да започнете.

Майло отвърна:

— Ще го поискам, преди да си тръгна. Седемстотин долара, което представлява десетчасов аванс. Преди това обаче съберете прислугата, извикайте градинаря заедно с онези негови синове, които са работили днес тук и има вероятност да са я видели на излизане. А междувременно трябва да видя апартамента й, да прегледам вещите.

Рамп отвори уста да зададе въпрос, но, изглежда, не хареса вероятния отговор, защото затвори уста и го преглътна.

Майло продължи:

— Ще се опитам да не разхвърлям. Ако искате да присъствате, нямам нищо против.

— Не, не, всичко е наред. Действайте. Оттук, моля — каза Рамп, показвайки с жест стълбището.

Тръгнах на две крачки след тях, чувствайки се като човек, представил Мохамед Али на Джордж Форман.

Когато стъпихме на горната площадка, чух някаква врата да се отваря и видях ивицата светлина, процеждаща се през вратата в един от коридорите. Ивицата бързо се превърна в триъгълник и в коридора се появи Мелиса, все още по дънки и риза. Пристъпи замаяно към нас, разтърквайки сънено очи.

Повиках я тихо по име.

Тя се стресна, свали ръце от очите си и изтича към нас.

— Да не би…

Рамп поклати глава.

— Не, още нищо няма. Това е детектив Стърджис. Приятел на доктор Делауер. Детектив, госпожица Мелиса Дикинсън, дъщеря на госпожа Рамп.