Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Тя замълча и се наведе напред толкова, че гърдите й полегнаха на бюрото.

— Явно Мелиса е влязла в стаята — върти се навсякъде — попитала е втория си баща какво става, разбрала е и е изпаднала в истерия.

Отново пауза. Гърдите си останаха там. Като предложение.

Казах:

— Май не обичате особено Мелиса?

Тя вдигна рамене и се облегна на стола.

— Това едва ли е изход от положението, нали?

— Май не.

Започна да придърпва роклята. По-силно, когато тя не поддаде.

— Е, добре — каза тя. — Вие я защитавате. Децата непрекъснато изпадат в такива състояния, може би това дори е необходимо. Но е съвсем неприложимо към нашия случай. Изправени сме пред кризисна ситуация. Имаме жена, боледуваща от тежка форма на фобия, един от най-тежките ми случаи, а аз съм имала много, повярвайте. Излязла е навън сама, трябва да се справя дразнители, за които е съвсем неподготвена, нарушила е режима на лечение, предприела е стъпки, за които не е готова, и всичко това заради натиска, упражняван от отношенията й с изключително невротична тийнейджърка. И тук идва ред на моята защита. Трябва да мисля за моя пациент. Сигурно и вие виждате, че отношението между двете е патологично.

Примигна няколко пъти яростно. Истинският цвят подсили ружа по бузите й.

— Може би. Но не Мелиса е изобретила отношението. Не се е родила с него, така че защо да обвиняваме жертвата? — казах.

— Уверявам ви…

— Освен това не виждам защо изпитвате нужда да отдадете изчезването на конфликта майка-дъщеря. Джина Рамп никога преди не е позволявала на Мелиса да се сблъсква с нейната патология.

Тя бутна стола си назад няколко сантиметра, без да сваля поглед от мен.

— А сега кой от двама ни обвинява жертвата?

— Добре, добре — съгласих се. — Така доникъде няма да стигнем.

— Да, така е. Да имате някаква друга информация за мен?

— Предполагам, че сте запозната с обстоятелствата, довели я до тази фобия? Нападението с киселината.

Едва помръдвайки устни, тя отвърна:

— Правилно предполагате.

— Човекът, който го е направил — Джоел Маклоски, е отново в града.

Устните й оформиха съвършено „о“. Не излезе никакъв звук. Тя разкръстоса крака и допря колене едно до друго.

— О, мамка му! Кога е станало това?

— Преди шест месеца, но нито се е обаждал, нито е притеснявал семейството. Няма никакви улики да е замесен и в това. Полицията го разпитала, оказало се, че има алиби, и те го пуснали. Освен това, ако е искал да ги притесни, той е разполагал с достатъчно време — излязъл е от затвора преди шест години. Но нито веднъж не е влизал във връзка с когото и да било от семейството.

— Шест години!

— Шест години след освобождението му от затвора. Повечето от тях ги е прекарал извън щата.

— Не ми е казвала нищо.

— Тя не знаеше.

— Тогава вие откъде знаете?

— Неотдавна Мелиса разбрала и ми каза.

Ноздрите й се разшириха.

— И не е казала на майка си?

— Не е искала да я тревожи. Имаше намерение да наеме частен детектив, който да разследва Маклоски.

— Прекрасно. Просто прекрасно — поклащайки глава. — На фона на това, което се случи, съгласен ли сте с тази нейна преценка?

— Тогава ми се стори разумна стъпка. Да не се травматизира госпожа Рамп. Ако детективът разбереше, че Маклоски представлява заплаха, тогава щяха да се свържат с полицията.

— А как Мелиса е разбрала, че Маклоски се е върнал?

Казах й.

— Невероятно! — възкликна тя. — Инициативно дете, това поне може да му се признае. Но да се намесва…

— Това беше само една преценка и все още е много далече от това да се окаже погрешна. Можете ли да кажете, че лично вие със сигурност бихте казали на госпожа Рамп?

— Ще ми се да съм имала този избор.

Изглеждаше повече обидена, отколкото сърдита.

Част от мен искаше да й се извини. Другата искаше да й изнесе една хубава лекция относно правилните отношения със семейството на пациента.

Тя продължи:

— И през цялото време, докато аз съм се старала да й покажа колко безопасен е светът, оня е бил някъде там.

Казах:

— Вижте какво, няма причина да предполагате, че е станало нещо зловещо. Може би нещо по колата е станало. Или пък просто е решила да поразпери малко криле. Самият факт, че е поискала да дойде тук сама, показва копнежа й да се протегне.

— Това, че тоя човек се е върнал, никак ли не ви безпокои? Не ви ли безпокои възможността, че може от шест месеца да я следи?

— Вие сте били често в къщата. Когато сте се разхождали из квартала с нея, видяхте ли го? Или изобщо когото и да било?