Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Глупаво. Спецовете вече са били тук. Вече бях видял трите полицейски коли на санлабрадорската полиция, кръстосващи в радиус от десет пресечки. Една от тях ме проследи през цял квартал и накрая ме остави.

Глупаво, защото улиците бяха абсолютно пусти. Детско колело можеше да бъде забелязано от една пресечка разстояние.

Квартал, който не пускаше тайните си на улицата.

Къде ли Джина Рамп е отнесла нейните?

А може би те са й били отнети?

Въпреки окуражителните ми думи към Мелиса не бях убеден, че всичко това е импровизирано бягство от фобията.

Доколкото бях успял да преценя, Джина бе уязвима. Крехка. Нищо и никакъв спор с дъщеря й предизвика пристъп.

Как би могла да се оправя в реалния свят — каквото и да означаваше това.

Затова продължих да се оглеждам. Против разума и поради това чувствайки се много по-добре.

Клиниката на Габни заемаше доста щедро парче в добър жилищен квартал, който неохотно бе започнал да се свива, давайки пространство на магазини и блокове. Самата сграда едно време е била къща. Голяма, двуетажна, с каменна мозайка от речни камъни от двете страни, вмъкната в задния край на широка и равна поляна. Три огромни бора правеха сянка на тревата. Предната веранда обхващаше цялата дължина на постройката и бе засенчена от масивни стрехи. Никаква фирма не подсказваше каква дейност се върши вътре.

Отпред мястото бе преградено от ниска зидана стена. В средата имаше отвор без врати, осигуряващ достъп към бетонна алея. Отляво скованата от дъски врата бе отворена, излагаща на показ дълга и тясна алея за коли. Точно на входа на алеята бе паркиран бял сааб турбо 9000 и преграждаше пътя навътре. Паркирах моята севиля на улицата — в Пасадина бяха по-толерантни, отколкото в Сан Лабрадор.

На предната врата имаше табелка с размера и формата на голяма пура. ГАБНИ, пишеше на нея с големи черни букви. Чукалото представляваше озъбен лъв, захапал месингова гривна, осветен отгоре от миниатюрна лампичка. Повдигнах я и я пуснах. Вратата леко завибрира — до мажор, сигурен бях в това.

На верандата светна лампа. Малко след това вратата се отвори. Урсула Кънингам-Габни застана на прага, облечена в червена, с обло деколте, плетена рокля, стигаща на пет сантиметра над коляното и подчертаваща височината й. Вертикални плетеници от горе до долу допълваха това още повече. И последното в тази насока — високи токове.

От верижка на врата й висяха очила тип Джон Ленън, конкурирайки се за повече гръдно пространство с перлена огърлица. Самото гръдно пространство бе доста изпъкнало и вдлъбнатината му започваше точно там, където трябва. Талията й бе тънка, краката — стройни и много, много дълги. Лицето бе като че ли малко квадратно, фино моделирано и много по-красиво, отколкото на снимката. Освен това и по-младо. Не изглеждаше на повече от тридесет. Гладка шия, стегната линия на челюстта, големи светлокафяви очи и изчистени черти, нямащи нужда от камуфлаж. Въпреки това тя си бе сложила много — блед фондьотен, изкусно нанесен руж, бледоморави сенки, тъмночервено червило. Изобщо, готова за максимум разрушения и поразяваща целта точно.

— Доктор Делауер? Влезте.

— Алекс — казах. — Честното си е честно.

Това за момент я смути, но само за момент.

— Да, разбира се. Алекс.

И се усмихна. И веднага я изключи.

Тя ме въведе в нещо, което би ми се видяло доста обширно антре, ако току-що не идвах от къщата на Дикинсън. На пода — паркет, дъбова ламперия по стените, ръчно изработени столове и подвижни закачалки. По стените висяха мътни калифорнийски пейзажи от оня тип, който галериите в Кармел от години насам се опитваха да пробутат като шедьоври.

Холът беше вляво и се виждаше през леко открехнатата плъзгаща се дървена врата. Отново дъбова ламперия, отново пейзажи. Тапицирани в черно столове с прави облегалки, наредени в кръг. Тежки завеси скриваха прозорците. Това, което би трябвало да бъде столовата, бе отдясно и служеше като чакалня с разноцветни дивани и масички със списания.

Тя вървеше на няколко стъпки пред мен с отмерени и бързи крачки. Стегната рокля. Плавни движения на бедрата. Страхотия!

Урсула спря, отвори вратата и я задържа.

Влязох в нещо, което сигурно е било стая за камериерката. Малка и сумрачна, със сиви стени и нисък таван. Мебелирана с прости съвременни образци на мебелното изкуство — тапициран в сиво обикновен стол с ниска облегалка, разположен зад дървено бюро. Отстрани — два стола. Три окачени на стената зад бюрото лавици, претъпкани с учебници. Дипломи, заели почти изцяло лявата стена. Прозорецът на другата стена бе закрит от сиви щори.