Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не искам да кажа, че тя е планувала пътуване, Мелиса. Говоря за нещо спонтанно. Импулсивно.

— Не. — Отново рязко завъртане на главата. — Тя бе внимателен човек. Не би ми направила такова нещо.

— Ти си нейната главна грижа. Но може би тя… се е опиянила от внезапно изпитаното чувство за свобода. Настояла е днес да кара тя, да усети, че може да контролира нещата. Може би след като е излязла на магистралата с любимата си кола, сторило й се е толкова хубаво на волана, че просто е продължила нататък, без да спира. Това няма нищо общо с любовта й към теб. Когато нещата започнат да се променят, те се променят бързо.

Тя прехапа устна, потисна с усилие сълзите и попита с много слаб гласец:

— Наистина ли мислите, че всичко е наред при нея?

— Мисля, че трябва да направите всичко възможно, за да я намерите. Но не бих предположил най-лошото.

Отляво по мрамора се чуха стъпки. Извърнахме се.

Там бе застанал Рамп с блейзър в ръка.

Мелиса вдигна ръка и бързо започна да бърше избилите в очите й сълзи. Без особен ефект.

— Съжалявам, Мелиса — каза той. — Права беше. Няма смисъл да обвиняваме когото и да било. Съжалявам, ако съм ви обидил, докторе.

— Не се обидих — отвърнах.

Мелиса му обърна гръб.

Той се приближи и ми стисна ръката.

Мелиса потропваше с крак и прокарваше пръсти през косата си.

Рамп каза:

— Мелиса, знам как се чув… Искам да кажа, и на двамата ни е трудно. Трябва да се подкрепяме взаимно. За да я върнем.

Без да се обръща към него, Мелиса попита:

— Какво искаш от мен?

Той я погледна загрижено в гърба. Стори ми се неподправена загриженост. Бащинска. Тя обаче не помръдна. Рамп продължи:

— Знам, че Чикъринг е глупак. Вярвам му толкова, колкото и ти. Затова нека седнем заедно да помислим. Да видим дали не можем да измислим нещо, за бога!

Той протегна ръце и замръзна така — статуя на умоляващ. С неподправена болка на лицето. Освен ако не е по-добър от Лоурънс Оливие.

— Както и да е. — Каза го с такъв тон, сякаш безразличието й струваше усилие.

— Вижте сега — подхвана отново той, — няма смисъл да висим тук. Нека влезем вътре и да седнем близо до телефон. Мога ли да ви предложа нещо за пиене, докторе?

— Кафе, ако имате.

— Дадено.

Последвахме го през къщата и се установихме в задната стая с френските прозорци и боядисания гредоред. Дворът, ливадата и тенискортът бяха окъпани в смарагдовозелена светлина. Басейнът — яркосин правоъгълник. С изключение на една, всички врати на гаража бяха затворени.

Рамп вдигна телефона на една от периферните масички, набра двуцифрен номер и каза:

— Кана кафе в задния кабинет, моля. Три чаши. — Затваряйки, той се обърна към мен: — Седнете където ви е удобно, докторе.

Седнах на един плетен стол с цвят на доста поизносено седло. Мелиса се настани на облегалката на едно кресло наблизо, почесвайки устна и подръпвайки опашката си.

Рамп остана прав. Всяко косъмче по него бе подредено, но лицето му издаваше напрежението му.

След малко влезе Мадлен с кафето и го остави без никакъв коментар. Рамп й благодари, освободи я и наля три чаши. Без захар и сметана за него и мен, със — за Мелиса. Тя го взе, но не отпи.

Рамп и аз отпихме.

Никой не проговори.

По едно време Рамп се обади:

— Я да звънна пак в Малибу.

Той вдигна телефона и рязко чукайки цифрите, набра някакъв номер. Подържа малко слушалката до ухото си, после я остави.

— Какво има в Малибу? — попитах аз.

— Нашата… Вилата на Джина. На Броуд Бийч. Не че често ходи там, но това е единственото, което успях да измисля.

Мелиса се обади:

— Това е смешно. Тя мрази водата.

Рамп отново набра някакъв телефон, изчака малко и затвори.

Мълчание.

Мелиса сложи чашата си на масата и каза:

— Това е глупаво.

Преди Рамп или аз да успеем да отговорим, телефонът иззвъня.

Двамата се хвърлиха към него, но Мелиса бе по-бърза.

— Да, но преди това кажете на мен… Казвай, по дяволите, аз съм тази, която… Какво? О, не! Какво искате… но това е смешно. Откъде сте толкова сигурен?! Но това е глупаво!… Не, много добре разби… Не, ти ме чуй, ти…

Тя стоеше, без да помръдне, зяпнала от изумление. Отдалечи слушалката от ухото си и се взря в нея.

— Той ми затвори телефона!

— Кой? — попита Рамп.

— Прикъринг! Този задник ми затвори! На мен!

— Какво ти каза?

Все още вперила изумен поглед в слушалката, тя отвърна:

— Маклоски. Намерили го. Към центъра на Лос Анджелис. В лосанджелиското полицейско управление го разпитали и го пуснали .