Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Няма начин. Ноел поддържа всички коли в съвършена форма и „Зора“-та е като нова. А и дори да се е повредило нещо, тя щеше да се обади. Тя не би ми сторила такова нещо. Тя е като бебе, доктор Делауер, не може да оцелее сама вън, тя няма представа какво е. О, боже, ами ако е получила пристъп на волана и е паднала от някоя скала… Сега сигурно лежи някъде безпомощна… о, не, повече не мога. Не мога повече…

От слушалката долетяха хлипове, толкова силни, че без да искам отдръпнах ухо.

Долових затруднено поемане на въздух.

— Мелиса…

— Аз… ще припадна… не мога… да… дишам.

— Отпусни се — изкомандвах аз. — Можеш да дишаш. Можеш прекрасно да дишаш. Действай. Вдишвай равномерно и бавно.

От другата страна — задавени хлипове, поемане.

— Дишай , Мелиса. Действай. Вдишване… издишване. Вдишване… Издишване. Отпусни се.

— Аз…

— Отпусни се, Мелиса. Не говори. Само дишай и се отпускай. Все по-дълбоко и по-дълбоко… вдишване… издишване. Цялото ти тяло приятно натежава и се отпуска все повече и повече. Мисли си за приятни неща… майка ти тъкмо влиза. Тя е добре. Съвсем нищо й няма.

— Но…

— Слушай какво ти говоря, Мелиса. Прави каквото ти казвам. Припадъкът няма да й помогне. Нервите няма да й помогнат. Притесненията няма да й помогнат. Трябва да си в добра форма, затова продължавай да дишаш и да се отпускаш. Седнала ли си?

— Не, аз…

— Вземи един стол и седни.

Топуркане и влачене.

— Готово… седнах.

— Добре. Сега си намери удобна поза. Изпъни крака напред и се отпусни. Дишай дълбоко и бавно. Всяка глътка въздух ще ти помогне да се отпуснеш.

Тишина.

— Мелиса?

— Добре… добре съм.

Шум от издишан въздух.

— Добре. Искаш ли да дойда при теб?

Едва прошепнато „да“.

— Тогава ще трябва да се стегнеш и да ме изчакаш, докато дойда там. Ще ми трябва най-малко половин час.

— Добре.

— Сигурна ли си? Мога да остана на телефона, докато се пооправиш.

— Да… не. Добре съм. Моля ви, елате. Моля ви.

— Дръж се тогава — казах. — Вече излизам.

Пусти улици, още по-самотни от спусналия се мрак. Докато се изкачвах по Съсекс Нол, в огледалото ми проблеснаха чифт фарове и не помръднаха оттам. Когато свих към дървената порта на номер 10, над двете ослепително бели светлини проблесна и червена.

Спрях, загасих двигателя и зачаках. Усилен от репродуктор глас каза:

— Излезте от колата, сър.

Подчиних се. До задницата на колата ми, блеснала с дългите си светлини и с работещ двигател, стоеше полицейска кола, навряла нос почти в бронята ми. Усещах мириса на бензин и жегата, носеща се от радиатора.

Шофьорската й врата се отвори и навън излезе полицай, хванал се с една ръка за бедрото. Огромен и широк. Повдигна нещо. Ослепи ме лъчът на фенерче и аз неволно вдигнах ръка пред очите си.

— И двете ръце във въздуха, където да ги виждам, сър.

Отново се подчиних. Светлото петно обходи тялото ми.

Присвивайки очи, казах:

— Аз съм доктор Алекс Делауер… докторът на Мелиса Дикинсън. Очакват ме.

Ченгето пристъпи по-наблизо, светлината от портата го освети и той се превърна в обикновен бял мъж с нахлупена плътно над очите шапка.

— Кой ви очаква, сър?

Лъчът слезе надолу, осветявайки панталоните ми.

— Семейството?

— Кое семейство?

— Дикинсън… Рамп. Мелиса Дикинсън ми се обади, каза ми за майка си и ме помоли да дойда. Госпожа Рамп още ли не се е върнала?

— Как казахте, че ви беше името, сър?

— Делауер. Алекс Делауер. — С кимване на главата посочих домофона. — Защо не звъннете в къщата и да се уверите?

Той започна да смила това предложение, като че ли от това зависеше животът му.

Попитах:

— Може ли да си сваля ръцете?

— Идете до задницата на колата, сър. Сложете си ръцете на багажника.

Без да сваля поглед от мен, ченгето се добра до домофона, натисна звънеца и гласът на Дон Рамп каза:

— Да?

— Казвам се полицай Скопек, сър, от полицията в Сан Лабрадор. Намирам се пред вратата ви, сър, заедно с един господин, който твърди, че е приятел на семейството.

— Как се казва?

— Господин Делауер.

— О! Да. Всичко е наред, полицай.

Откъм домофона прозвуча друг глас — силен и властен:

— Нещо ново, Скопек?

— Не, сър.

— Продължавайте да търсите.

— Да, сър.

Скопек докосна шапката си с два пръста и изключи фенерчето.

Дървените врати започнаха да се плъзгат навътре. Отворих вратата на моята кола.

Скопек застана до вратата и ме изчака да запаля. Когато включих на скорост, той се наведе и каза през прозореца: