Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— О!

— Няма нищо, Алекс. Това отдавна се печеше, така че големи сътресения нямаше.

— Добре.

— Не искам да кажа, че съм желязната лейди, Алекс, и че това изобщо не ми се отрази. Отрази ми се. В началото. Въпреки че всичко стана по взаимно съгласие, винаги остава нещо… Празнота. Но го преодолях. Не беше като… Това, което той и аз бяхме… Искам да кажа, че имаше и хубави неща, и проблеми. Но беше различно… не като с теб.

— Така и би трябвало да бъде.

— Да — каза тя. — Не знам дали някога ще бъде така, както беше между мен и теб. Това не е манипулация… просто така го чувствам.

Клепачите започнаха да ми смъдят.

— Знам.

— Алекс — каза тя със задавен глас, — не се чувствай задължен да ми отговаряш… по какъвто и да е начин. Божичко, това звучи смешно. Толкова ме е страх да не се озова в небрано лозе…

— Какво има?

— Тази вечер се чувствам наистина ужасно, Алекс. Имам нужда от приятел.

Чух се да казвам:

— Аз съм твой приятел. Какъв ти е проблемът?

Дотук със стоманената решителност.

— Алекс — каза тя плахо. — Може ли на живо, а не по телефона?

— Разбира се.

— У нас или у вас? — попита тя и се засмя твърде високо.

Отвърнах:

— Аз ще дойда при теб.

Разстоянието до Венис го взех сякаш насън. Паркирах на заден пред един склад и без да обръщам внимание на неприличните надписи и неприятната миризма на боклук, изпълваща задната уличка, изхвръкнах от колата.

Докато стигна до вратата, тя вече я бе отворила и ме чакаше на прага. Приглушената светлина хвърляше меки отблясъци по капаците на машините. Откъм работилничката лъхна мирис на прясно рязано дърво и лак, примесен с миризмата на парфюма й — такъв по-рано не бях подушвал у нея. Това ме накара да почувствам малко ревност, безпокойство и вълнение.

Бе облечена в сиво-черно кимоно до пода, долните подгъви на което бяха изцапани с дървени стърготини. Под коприната — меки извивки. Тънки китки. Боси крака.

Червени къдри — буйни и пуснати свободно, падащи по раменете й. Току-що сложен грим, бръчици, които по-рано не бях виждал. Сърцевидно лице, което бях будил толкова много утрини. Все още красива… и позната като утрото. Но с някаква нова, незапечатала се в съзнанието ми част. Пътешествия, извършени от нея сама. Това ме натъжи.

Тъмните й очи горяха от срам и копнеж. Тя с усилие ги впери в моите.

Устната й потрепери и тя сви рамене.

Взех я в прегръдките си, усетих как се увива около мен, превръща се във втора кожа. Намерих устните й, топлината й, вдигнах я на ръце и я отнесох горе.

Първото нещо, което почувствах на другата сутрин, бе обърканост и леко виене на свят като при махмурлук, макар че не пихме. Първото нещо, което чух, беше бавно и ритмично стъргане — с ритъм на бавна самба звук, идващ отдолу.

До мен — празно легло. Някои неща никога не се променят.

Сядайки в леглото, разтърсих глава и погледнах над перилата. Търкаше с пила задната страна на китара, хваната в менгеме. Извита над масата, облякла работни дрехи, с предпазни очила и хирургическа маска, тя стържеше унесено и в краката й се сипеше ситен шоколадов прашец.

Погледах я още малко, после се облякох и слязох долу. Тя не ме чу, продължи да работи и се наложи да застана право пред нея, за да привлека вниманието й. Но дори и тогава тя реагира с известно закъснение — вниманието й бе съсредоточено изцяло върху богато украсеното дърво.

Най-сетне спря, остави пилата на масата и дръпна маската. Стъклата на очилата бяха покрити с тънък слой розов прашец и очите й изглеждаха кървясали.

— Ето това е тя… онази за Джони — каза тя и сваляйки китарата от менгемето, я завъртя, за да я видя и отпред. — Обикновена извивка, но вместо от клен тя иска задната страна да е от палисандър, а страните да са съвсем малко извити. Интересно е да я чуя как ще звучи.

Казах:

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя отново хвана китарата в менгемето и погледът й остана сведен дори и след като стегна инструмента. Пръстите й пробягаха по пилата. — Добре ли спа?

— Чудесно. А ти?

— Също.

— Искаш ли да закусиш нещо?

— Не особено — отвърна тя. — В хладилника има много неща. Mi fridge es su fridge. 9 9 Моят хладилник е и твой хладилник (исп.). — Б.пр. Не се притеснявай.

Отвърнах:

— И аз не съм гладен.

Пръстите й тропаха по пилата.

— Съжалявам.

— За какво?

— Че не искам закуска.

— Тежко углавно престъпление — казах. — Да те арестувам ли искаш?

Тя се усмихна, отново сведе поглед към тезгяха, после пак го вдигна към мен.