Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Здрасти.

— Тая жена… Колко време ти дъвка ухото?

— Чакай да видя — отвърнах. — Я! Половината го няма.

Тя се засмя без сърце.

— Чудно е как моите още си стоят. Чудно е как и татковите… И така… ти как си?

— Добре. Как е той?

— Ту ляга, ту става. Един ден изглежда добре, на другия — не може да стане от леглото. Хирургът казва, че операцията наистина трябва да се направи, но точно сега е много слаб, за да я понесе, а и те още не са сигурни за колко артерии става въпрос. Опитват се да го стабилизират с почивка и лекарства и да го подсилят, за да вземат още няколко проби. Не знам… Какво да се прави? Така си вървят нещата. И така… как си? Ама аз вече те питах, нали?

— Намирам си работа.

— Това е добре, Алекс.

— Рибата хвърли хайвер.

— Моля?

— Рибата във вирчето. Снася яйца. За първи път го прави.

— Колко хубаво — каза тя. — Значи ще ставаш дядо.

— Аха.

— Готов ли си да поемеш тази отговорност?

— Не знам — отвърнах. — Става въпрос за бая внучета.

Тя каза:

— Е, погледни на нещата от добрата страна. Поне няма да се занимаваш с памперси.

И двамата се засмяхме, казахме „и така“ едновременно и отново се засмяхме. Едновременно.

Тя подзе:

— Ходил ли си в училището?

— Миналата седмица. Изглежда, всичко върви добре.

— Даже много добре, както чувам. Преди два дни говорих с Бен. Превърнал се е в страхотен директор.

— Той е чудесен мъжага — казах. — Организиран. Изборът ти е добър.

— Да, такъв е. Много организиран. — Тя отново се засмя невесело. — Чудя се дали ще има работа за мен, като се върна.

— Сигурен съм, че ще има. Някакви планове да имаш по този въпрос… в смисъл да се връщаш?

— Не! — отвърна тя остро. — Как, за бога, мога да мисля за връщане?

Аз замълчах.

Тя продължи:

— Не исках да прозвучи така грубо, Алекс. Тук просто е ад… Непрекъснато да чакаш. Понякога си мисля, че чакането е най-трудното нещо на света. По-лошо даже и от… Както и да е… няма смисъл да философствам на тази тема.

Пауза.

— Алекс, благодаря ти, че дойде миналия месец. Трите дни, които прекара тук, бяха най-доброто нещо, откакто съм дошла.

— Искаш ли да дойда пак?

— Бих искала да кажа да, но няма да мога да бъда добра с теб.

— Не е необходимо да бъдеш добра с мен.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но… не. Просто… няма да се получи. Аз трябва… непрекъснато да съм при него. Да съм сигурна, че получава най-доброто.

Мълчание. Опитах се да си представя лицето й… русата й коса, разпиляна по гърдите ми. Усещането на долепените ни едно до друго тела… Образите не идваха.

— Както и да е — каза тя с много уморен глас.

— Има ли нещо, което да направя за теб оттук?

— Благодаря, но не мога да измисля нищо, Алекс. Само да си мислиш хубави неща за мен. И да се грижиш за себе си.

— Ти също.

— Ще се оправя.

— Знам.

Тя каза:

— Струва ми се, че го чувам да кашля… Да, точно така. Трябва да бягам.

— Довиждане.

— Довиждане.

Облякох се в шорти, тениска и маратонки и се опитах да избягам от телефонния разговор и от дванадесетте часа преди него. Върнах се у дома точно когато слънцето залязваше, изкъпах се и сложих жълтия халат. Щом се стъмни, излязох на двора, отидох до вирчето и осветих повърхността на водата с фенерчето. Рибата спеше — дори светлината не я обезпокои.

Следродилен покой? Някои от гроздчетата хайвер се бяха разпръснали, но няколко бяха останали залепени за стената.

Чух телефона чак оттук. Най-сетне новини от Сан Лабрадор. Да се надяваме, че майката и щерката са поговорили.

Хукнах към къщата, взех стълбите на няколко скока и стигнах навреме за петото позвъняване.

— Ало?

— Алекс?

Познат глас. Познат, макар че не го бях чувал много отдавна. Този път образите се посипаха като от рог на изобилието.

— Здравей, Робин.

— Нещо май си задъхан? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Просто тичах чак от двора.

— Надявам се, че не съм ти развалила нещо.

— Не, не. Какво има?

— Нищо особено. Просто звъннах да ти кажа здрасти.

Стори ми се, че в гласа й липсва жизненост, но доста време бе минало, откакто можех да кажа каквото и да било за нея.

— Здрасти. Как я караш?

— Идеално. Работя по една китара на Джони Мичъл. Ще й трябва за следващия й албум.

— Страхотно.

— Много ръчна работа има. Но ми харесва. А ти какво правиш?

— Работя.

— Това е добре, Алекс.

Същото нещо ми каза и Линда. Еднакви склонности.

— Как е Денис? — попитах.

— Няма го. Хвана си пътя.