Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Отново чух ритмичните звуци на бавна самба, които ме бяха събудили тази сутрин, но не изпитах желание да танцувам.

Знаейки, че трябва да си запълня деня с някаква всекидневна работа, за да не ме подлуди бездействието, аз отидох в Университетската биомедицинска библиотека, за да направя някои справки за монографията си. Намерих много неща, които на екрана на компютъра изглеждаха обещаващи, но всъщност съвсем малко от тях бяха подходящи. Докато превали обяд, вече бях събрал твърде много жега, твърде малко светлина и разбрах, че е време да ритна всичко и да се оправям с моите си данни.

Докато стигна до вкъщи, успях да избутам деня докъм три часа следобед. Отидох при вирчето. Малко повече хайвер, но рибата изглеждаше още уморена. Нахраних я, после събрах опадалата шума в двора. Три и двадесет. Малко лека домакинска работа добави още половин час.

Изчерпал всички запаси от извинения, отидох в библиотеката, извадих ръкописа си и започнах да работя. Добре потръгна. Когато накрая вдигнах глава, бяха минали почти два часа.

Обратно на работа. Вдигнах пак писалката и опитах. Не я оставих, докато накрая думите започнаха да не ми достигат и гърдите ми се стегнаха. Беше седем часът, когато станах от бюрото и чул телефона да звъни, изпитах благодарност.

— Доктор Делауер, обажда се Джоан от „Телефонни услуги“. Позвъни ми някоя си Мелиса Дикинсън и казва, че било много спешно.

— Свържете ме с нея, моля.

Щрак.

— Доктор Делауер!

— Какво има, Мелиса?

— Майка!

— Какво майка ти?

— Няма я! О, Боже, моля Те помогни! Не знам какво да правя !

— Добре, Мелиса. Спри за малко и ми кажи какво точно е станало.

— Няма я! Няма я! Никъде не можах да я намеря — нито из двора, нито из стаите. Търсих, всички търсихме, но нея я няма тук! Моля ви, доктор Делауер…

— Откога я няма, Мелиса?

— От два и половина. Тръгна за клиниката за груповия сеанс в три часа и трябваше да се върне до пет и половина, а сега е… седем и четири минути и те не знаят къде е. О, боже!

— Кои те?

— Клиниката. Габни. Тя тръгна натам… имаше сеанс от три до… пет. Обикновено отива с Дон… или с някой друг. Веднъж и аз отидох с нея, но този път…

Тежко дишане. Борба за глътка въздух.

Казах:

— Ако чувстваш, че ти е трудно да дишаш, намери някой книжен плик и дишай бавно в него.

— Не… не, добре съм. Трябва да ви кажа… всичко.

— Слушам те.

— Да, да. Докъде бях стигнала? Божичко…

— Обикновено някой я придружава дотам, но този път…

— Трябваше да отиде с него… с Дон… но реши да отиде сама! Настоя! Казах й… че не бива… Но тя беше упорита, настоя, че може и сама да се оправя, но ето че не може! Знаех, че не може, и бях права — не може. Но не искам да съм права, доктор Делауер. Изобщо не ми пука дали съм била права, дали е трябвало да стане на моето, или каквото и да е там! О, боже, просто искам да се върне, искам да е добре!

— Тя изобщо ли не се е появявала в клиниката?

— Изобщо. И те не ни се обадиха чак до четири часа. А е трябвало да ни се обадят веднага, нали?

— За колко време се отива до клиниката с кола?

— Двайсет минути. Най-много. Тя бе предвидила половин час, което е повече от достатъчно. Трябвало е да се сетят, когато тя не… Ако се бяха обадили веднага, и ние щяхме да я потърсим веднага. Няма я вече цели четири часа. О, боже!

— Възможно ли е — попитах аз — майка ти да е променила намерението си и вместо в клиниката да е отишла някъде другаде?

— Но къде? Къде би могла да отиде?

— Не знам, Мелиса, но след като поговорих малко с майка ти, усетих у нея желание да… импровизира. Да се освободи от оковите на всекидневния ритъм. Не е необичайно при пациенти, желаещи да победят страховете си, понякога са малко безразсъдни.

— Не! — извика тя. — Това тя няма да го направи, не и без да се обади. Знае колко много ще се притесня. Дори и Дон е притеснен, а него нищо не може да го притесни. Той се обади на полицията и те тръгнаха да издирват „Зора“-та 10 10 Модел от марката „Ролс-Ройс“, наречен Silver Dawn, което на български означава Сребърна зора. — Б.пр. …

— Тя е тръгнала с нейния „Ролс-Ройс“?

— Да…

— Значи няма да отиде кой знае колко далеч, дори и в Сан Лабрадор.

— Тогава защо никой не я е видял? Как така никой не я е видял, доктор Делауер?

Спомних си за пустите улици и отговорът ми беше готов.

— Сигурен съм, че някой я е видял — казах. — Може колата нещо да се е повредила, все пак това е стара кола. Дори и ролсовете не са съвършени.