Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Знаеш как е. Инерцията. Събудих се рано, в пет и петнайсет. Защото всъщност не спах добре. Не заради… Просто бях неспокойна и мислех само за това. — Погали извивката на китарата и ръката й остана там. — Мъчех се да измисля как точно да подхвана нишките. Това е бразилски палисандър, частично разбичен. Можеш ли да си представиш колко съм платила за толкова дебело парче? И колко съм търчала, докато намеря тъкмо толкова широко? Тя иска масивна задна страна, затова не мога да си позволя да го съсипя. Заради това бях неспокойна. Обаче тази сутрин стана доста лесно. Затова продължих, работата ме погълна. Колко е часът?

— Седем и десет.

— Не може да бъде — каза тя, свивайки и разпускайки пръсти. — Не мога да повярвам, че съм работила почти два часа.

Пак започна с пръстите.

— Схванаха ли се?

— Не, чувствам се отлично. Правя така, за да не се схващат, и това наистина дава резултат.

Тя отново докосна пилата.

Казах:

— Работата те е подхванала. Недей да спираш.

Целунах върха на главата й. Тя ме хвана за едната ръка, а с другата бутна очилата нагоре. Очите й наистина бяха кървясали.

— Алекс, аз…

Сложих пръст на устните й и я целунах по лявата буза. Остатъци от парфюма й, вече познат, погъделичка ноздрите ми. Примесен с дъх на стърготини и пот — коктейл, който навяваше толкова много спомени.

Освободих си ръката, но тя отново я сграбчи и я притисна до бузата си.

— Алекс — каза тя, вперила поглед в мен, мигайки усилено. — Не исках да стане така… моля те, повярвай ми. Това, което казах за приятелството, е вярно.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Някак си ми се струва, че има.

Премълчах.

— Алекс, какво ще стане?

— Не знам.

Тя отпусна ръката ми, отдръпна се и обърна лице към тезгяха.

— Ами тя? — попита. — Учителката?

Учителката. Сто пъти съм й казвал, че Линда е директор на училище.

Понижаване с цел обслужване на собственото его.

— Тя е в Тексас. За неограничено време. Болен баща.

— О, съжалявам. Нещо сериозно?

— Проблеми със сърцето. Зле е.

Тя се извърна към мен, отново замига бързо. Спомени за запушените артерии на нейния баща? А може би просто прах.

— Алекс — каза тя. — Не искам да… Знам, че нямам право да питам, но как… сте се разбрали с нея?

Приближих до тезгяха, облегнах се на него с две ръце и се загледах в тавана.

— Няма какво да се разбираме — отвърнах. — Ние сме приятели.

— А това ще я нарани ли?

— Едва ли ще й даде повод да подскочи от радост, но нямам намерение да й давам писмен доклад.

Гневът в гласа ми бе достатъчно силен, за да я накара да впие пръсти в тезгяха.

— Съжалявам — казах. — Много ми се струпа наведнъж и се чувствам малко… претоварен. Не заради нея… е, може би само малко. Повечето е заради нас. Така изведнъж заедно. По начина, по който стана снощи… По дяволите, колко време мина? Две години?

— Двадесет и пет месеца — каза тя.

Сложи глава на гърдите ми, погали ме по ухото, по шията.

— Би могло да бъде двадесет и пет часа — казах. — Или двадесет и пет години.

Тя пое дълбоко въздух.

— Ние си пасваме — каза. — Бях забравила колко добре.

Тя се изправи, протегна ръце и ги сложи на раменете ми.

— Алекс, това, което беше между нас, е като татуировка. Трябва да режеш дълбоко, за да я махнеш.

— Аз пък го сравнявах с рибарски кукички. Как ги дърпаш заедно с плът.

Тя се сви и докосна ръката си.

Продължих:

— Можеш да избереш сама сравнението. Но и в двата случая това означава силна болка.

Вперихме погледи един в друг, опитвайки се да смекчим тишината с усмивки, но не успяхме.

— Пак може да има нещо между нас, Алекс… — каза тя. — Защо да няма?

В главата ми нахлуха отговори — цяло вавилонско стълпотворение, противоречащи си един на друг, надпреварващи се един през друг. Преди да успея да избера един от тях, тя продължи:

— Нека поне помислим за това. Нищо не губим, ако само помислим.

Отвърнах:

— Дори и да искам, не мога да не мисля за него. Ти притежаваш твърде много от мен.

Очите й се навлажниха.

— Вземам онова, което мога.

Казах „Приятно търкане“ и се обърнах да тръгвам.

Тя ме извика по име.

Спрях и се обърнах. Ръцете й бяха отпуснати надолу и лицето й бе изкривено в онази детска гримаса, която жените като че ли никога не могат да израстат. Нещо като прелюдия към сълзите, чийто носител вероятно е Х-хромозома. Преди обаче да отвори кранчетата докрай, тя рязко дръпна очилата надолу, грабна пилата, обърна ми гръб и започна да пили.