Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

След като той затвори, аз си помислих дали да не се обадя в Сан Лабрадор, но реших да оставя Джина и Мелиса да се оправят сами.

Отидох до вирчето и хвърлих храна на рибите, после постоях малко загледан във водата. Рибите бяха по-неспокойни от обикновено, но храната като че ли не ги интересуваше. Непрекъснато се стрелкаха насам-натам в ята от по три-четири, изхвръкваха над водата, падаха с плясък, даже от време на време се блъскаха в камъните.

Заинтригуван, аз се наведох и направих още една крачка към водата. Рибата не ми обръщаше внимание и продължаваше да играе.

Изведнъж разбрах каква е работата. Мъжките преследваха женските.

Хвърляха хайвер. Блестящи гроздчета, увиващи се около ириса, растящ по ъглите на вирчето. Бледи зрънца хайвер, крехки като сапунени мехурчета, проблясваха на лъчите на залязващото слънце.

За първи път, откакто имах този вир. Може би това означаваше нещо.

Клекнах и погледах още малко, питайки се дали рибата няма да изяде хайвера, преди да се излюпи. Дали малките щяха да оцелеят.

Изпитах внезапен порив да спасявам, но знаех, че това е извън възможностите ми. Нямаше къде да сложа хайвера — професионалните рибовъди имат няколко басейна. А да го обера и да го сложа в кофи и буркани, означаваше да отнема всякакви шансове за оцеляване.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Върнах се обратно вкъщи и си приготвих вечеря — малка пържола, салата и бира. Хапнах в леглото, заслушан в леещия се от компактдиска концерт на Моцарт в изпълнение на Пърлман и Зюкърман, потопен в музиката, оставил нащрек една малка част от съзнанието си да чака обаждане от Сан Лабрадор.

Концертът свърши. Обаждане нямаше. Уредбата пусна друг диск. Чудесата на техниката. Компактдисковата ми уредба беше истински шедьовър. Подарък от човек, предпочитащ машините пред хората.

Започна следващото динамично дуо — Стан Гец и Чарли Бърд.

Бразилските ритми също не можаха да променят нещата — телефонът мълчеше.

Все по-голяма част от съзнанието ми се измъкваше от музиката. Мислех си за Маклоски, който явно съжаляваше за стореното, но не издаваше мотива. Мислех си как бе разбил живота на Джина Падък. Белези — видими и невидими.

Импулсивно, без да се замисля, вдигнах телефона и се обадих в Сан Антонио.

Отговори ми глас на жена със запушен нос.

— Ало?

Чуваше се, че телевизорът работи — даваха някаква комедия, ако се съдеше по рязко избухващия и рязко затихващ смях.

Мащехата.

— Здравейте, госпожо Овърстрийт. Обажда се Алекс Делауер от Лос Анджелис.

Моментно мълчание.

— А, да… здрасти, док. Как сте?

— Добре. А вие?

Въздишка толкова дълга, че през това време можех да кажа азбуката.

— Горе-долу.

— Как е господин Овърстрийт?

— Ами… надяваме се на най-доброто, док. Как вървят нещата в Лос Анджелис? Не съм идвала от години там. Обзалагам се, че всичко става по-голямо, по-бързо, по-шумно и по-… всичко. Натам, изглежда, е тръгнал животът, нали? Трябва да видите Далас и Хюстън, пък и тук… макар че тук не е чак толкова… има още доста хляб да изядем, докато проблемите ни станат толкова големи.

Думи като ураганен залпов огън. Чувствайки се като тежко ранен от атаката, казах:

— Животът си върви.

— Ако имаш късмет, да. — Въздишка. — Но стига вече философия, това на никого не помага. Сигурно искате да говорите с Линда.

— Ако си е вкъщи.

— Че тя си е само вкъщи, сър. Бедното дете изобщо не излиза, макар че непрекъснато й повтарям, че не е естествено младо момиче да седи по цял ден вкъщи, да се прави на медсестра, да вехне, без да мръдне малко навън. Не че й предлагам да излиза да си живее живота по цели нощи при това състояние на баща й, а да не говорим какво може да му се случи всеки момент. Но цялото това седене не помага на никого. Особено пък на нея. Ако схващате какво искам да кажа.

— Аха.

— Един кекс, ако стои, без да се яде, хваща кора, става твърд и после не става за нищо. Същото е и с жената. Това е истина като Клетвата за вярност, повярвайте ми.

— Аха.

— Както и да е… Ще отида да я извикам и да й кажа, че се обаждате отдалеч.

Трак.

Викове:

— Лииинда! Лииинда, за теб еее!… Линда, на телефона . Той е. Хайде, побързай бе, момиче, междуградски разговор е!

Стъпки, после задъхан глас:

— Ще говоря от друга стая. — Няколко секунди по-късно: — Окей, чакай малко, вдигнах. Затвори, Долорес!

Кратко колебание. Щрак.

Въздишка.

— Здрасти, Алекс.