Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Никуист се ухили и докосна с пръст слепоочието си.

— Докторе.

Рамп додаде:

— И не само ме мъчи, ами на това отгоре и му плащам за това.

Отвсякъде задължителни усмивки.

Рамп погледна жена си.

— Сигурна ли си, че нищо не мога да направя за теб, скъпа?

— Да, Дон. Просто ще почакаме. Сигурно скоро ще се върнат. Ноел още не е приключил с колите, нали?

Рамп хвърли поглед през вратата към павираното дворче.

— Май не. Изотата и другият делахей са готови за пастиране, а досега той само ги е мил.

— Добре — каза Джина. — Двамата с Мелиса сигурно са отишли само да заредят. След това ще се върнат и тогава доктор Делауер и аз ще подхванем отново оттам, докъдето бяхме спрели! А ти, господинчо, отиди да вземеш един душ. Не се безпокой за нищо.

Напрегнат глас. Всички бяха напрегнати. Изстискваха по малко дрънканици като месо от месомелачка.

Неловко мълчание.

Джина подхвърли:

— Някой да иска нещо за пиене?

Рамп се пипна по корема и отвърна:

— За мен не. Ще отида да се изкъпя. Радвам се, че се запознах с вас, докторе. Благодаря ви за всичко.

— Никакъв проблем — отвърнах, без да съм сигурен за какво точно ми благодари.

С края на провесената през шията му кърпа той си избърса лицето, намигна безадресно и тръгна да излиза. После се спря, хвърли поглед през рамо към Никуист и каза:

— Всичко хубаво, Тод. Ще се видим в сряда. Ако обещаеш да ми спестиш стегачките си.

— Готово, господин Ар 7 7 На английски буквата R се произнася така. — Б.пр. — отвърна Никуист, отново усмихвайки се. После се обърна към Джина: — Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.

Рамп остана загледан в него, поколеба се дали да остане, или не, после си тръгна.

Никуист сгъна няколко пъти коленете си, разтри врат, прокара пръсти през гъстата си грива и се зае да изучава кордата на ракетата си.

Джина каза:

— Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.

— Добре — отвърна той с усмивка, която този път бързо угасна.

Оставила го да стои там, тя ме поведе към предната част на къщата.

Седяхме на богато тапицирани столове в една от залите, заобиколени от шедьоври и разкош. Там, където нямаше някакво произведение на изкуството, бяха монтирани огледални панели. Всичките тези отражения преобръщаха перспективата с краката нагоре. Почти погълнат от възглавници и тапицерия, аз се чувствах като съвсем незначително човече. Гъливер в страната на великаните.

Тя поклати глава и каза:

— Какъв провал! Трябваше да го направя по-добре.

— Справихте се чудесно — отвърнах. — Трябва й време, за да се пренастрои.

— Но тя няма време. Трябва да уведоми Харвард.

— Както вече казах, госпожо Рамп, може би не бива да очаквате от нея да е готова за някакъв точно уречен срок.

Тя не отговори, затова продължих:

— Може да поиска да прекара една година тук, да ви гледа как напредвате. Да свиква постепенно с промените. Може винаги да се прехвърли в Харвард през втората си година.

— Сигурно — отвърна тя. — Но аз наистина искам тя да замине, не заради мен. — Докосна болната страна с пръст. — А заради нея. Трябва да се измъкне. От това място. Толкова е… Това е един отделен свят. Тук всички нейни нужди се посрещат, всичко се прави за нея. Това може да я осакати.

— Вие като че ли се страхувате, че ако не тръгне сега, вече никога няма да го направи.

Тя въздъхна.

— Въпреки всичко това — обхвана тя стаята с жест, — въпреки цялата тази красота то може да израсне в нея като тумор. Къща без врати. Повярвайте, знам какво говоря.

Това ме стресна. Помислих си, че не е забелязала, но тя ме попита:

— Какво има?

— Тази фраза, която току-що употребихте — къща без врати. Когато я лекувах, Мелиса често рисуваше къщи без врати и прозорци.

— О! — възкликна тя. — О, божичко! — докосвайки джоба, където беше инхалаторът.

— Изговаряли ли сте тези думи някога пред нея?

— Не мисля… Би било ужасно, ако съм го правила, нали? Да натрапвам такива образи в главата й.

— Не е задължително — отвърнах. — Аз й дадох конкретен образ. Когато започна да се оправя, тя започна да рисува къщите с врати и прозорци. Съмнявам се дали това място ще бъде за нея такова, каквото е било за вас.

— Откъде сте толкова сигурен?

— В нищо не съм сигурен — меко отвърнах аз. — Просто си мисля, че не бива да приемаме, че вашият затвор е и неин.

Пауза.

— Значи мислите, че може да остане да живее тук?

— Междувременно…