Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Джина каза:

— Мисля, че трябва да отидеш, Мелиса Ан.

Обаче част от убеждението я бе напуснало.

Мелиса се усмихна.

— Това е чудесно, майко, но защо не ме попиташ какво мисля аз?

Джина отново я притегли към себе си и я притисна към гърдите си. Лицето на Мелиса бе безизразно.

— Това, което мислиш, бейби, е най-важно, но искам да се убедя, че знаеш точно какво наистина мислиш… че твоето решение няма да бъде повлияно от безпокойството ти за мен. Защото аз съм добре и ще продължавам да бъда добре.

Мелиса я погледна в очите. Усмивката й бе станала по-широка, но студена. Джина отклони поглед от нея, докато й говореше.

Намесих се и аз:

— Майка ти много е мислила за това. Сигурна е, че ще може да се справи.

— Така ли?

— Да, ще мога — каза Джина. Тонът й се бе вдигнал с половин октава. — И очаквам да уважиш мнението ми.

— Уважавам всички мнения, майко. Но това не означава, че трябва да ги заобикалям.

Джина отвори и затвори уста.

Мелиса хвана ръцете на майка си и ги отдели от тялото си. Отстъпвайки назад, тя сложи пръсти в гайките на дънките и остана така.

Джина каза:

— Моля те, бейби.

— Не съм бейби, майко. — Все още с усмивка.

— Не. Не си. Разбира се, че не си. Извини ме, че те наричам така. Старите навици се забравят трудно. Точно за това говорим — за промяна. Аз работя за тази промяна, знаеш с какъв труд работих досега, Мелиса. Това означава различен живот. За всички нас. Искам да заминеш за Бостън.

Мелиса погледна предизвикателно към мен.

— Говори с майка си, Мелиса — казах.

Вниманието на Мелиса се насочи към майка й, после отново към мен. Очите й се присвиха.

— Какво става тук?

Джина отвърна:

— Нищо, бей… Нищо. Двамата с доктор Делауер проведохме чудесен разговор. Той ми помогна да си изясня много неща. Чак сега разбрах защо го харесваш.

— Така ли?

Джина отвори уста да отговори, заекна и се отказа.

— Мелиса, в това семейство стават големи промени — намесих се аз. — За всички ви е тежко. Майка ти се опитва да намери правилен подход да ти каже, че е добре. За да не се чувстваш вече задължена да се грижиш за нея.

— Да — потвърди Джина. — Точно така. Наистина съм добре, моето момиче. Отивай и живей свой живот. Бъди си ти.

Мелиса не помръдваше. Усмивката бе изчезнала.

— Изглежда, тук възрастните вече са решили кое е най-доброто за малката глупачка.

— О, момичето ми! — изпъшка Джина. — Изобщо не е така!

Отново се намесих:

— Никой нищо не е решавал. Всъщност най-важното е, че двете говорите за това и оставяте вратичките за общуване отворени.

— Разбира се. И ще минем през тях, нали, моето момиче?

Джина пристъпи към дъщеря си с протегнати напред ръце.

Мелиса отстъпи към вратата и се хвана за касата й.

— Страхотно — каза тя. — Това е направо страхотно.

Очите й гневно проблеснаха и тя насочи пръст към мен.

— Не очаквах това от вас.

— Скъпа! — възкликна Джина.

Изправих се.

Мелиса клатеше глава и държеше ръце пред себе си с длани към нас.

— Мелиса… — успях само да кажа.

— Забравете! Просто го забравете!

Тя потрепери от гняв и избяга навън.

Подадох глава от вратата и я видях да тича по коридора с развяна коса.

Помислих си дали да не я настигна, после се отказах и се извърнах към Джина, мъчейки се да съчиня нещо дълбоко и прочувствено.

Но тя не бе във форма да слуша.

Лицето й беше станало призрачно бледо, а ръката й стискаше роклята на гърдите. Устата отворена, бореща се за въздух. Тялото започваше да се тресе.

Спазмите се усилваха. Спуснах се към нея. Тя залитна назад и поклати глава, задържайки ме. Очите й гледаха диво.

Бръкна в единия джоб на роклята, затърси нещо там с усилие, намери го и извади малък Г-образен инхалатор. Мушна късата част в устата си, затвори очи и с треперещ пръст натисна бутончето в горния край на дългата част.

Чу се тихо съскане. С едната ръка тя стискаше инхалатора, а с другата се подпираше на ъгъла на дивана. Задържа дъх няколко секунди, после се строполи на него.

Гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха. Стоях, без да помръдна. Гледах как ритъмът постепенно се забавя и реших да седна до нея. Още трепереше — вибрациите се усещаха дори през меката тапицерия на дивана. Дишаше тежко през устата и се опитваше да забави дишането. Затвори очи, после отново ги отвори. Видя ме и пак ги затвори. Цялото й лице бе обляно в пот. Докоснах ръката й и тя отвърна със слабо стискане. Плътта й бе влажна и студена.

Стояхме двамата, без да помръдваме, без да говорим. Тя се опита да каже нещо, но нищо не излезе. Положи глава на облегалката и се вторачи в тавана. Очите й се напълниха със сълзи.