Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Силно опъната кожа, бяла като кост и гладка като стъкло. Твърде гладка — с нездравия блясък на болен от треска. Линията на челюстта по-остра, отколкото би трябвало да бъде. Изкусно оформена скелетна постановка — отдолу сякаш е бил отнет пласт мускулатура и заменен с нещо изкуствено. Лявото й око бе подръпнато надолу, наистина, съвсем мъничко, но забележимо. Белези, които плуваха сякаш непосредствено под повърхността на кожата — почти незабележими нишчици, мърдащи в оцветен като човешка плът желатин.

Плътта по шията й, точно под челюстта, бе нашарена от три червеникави белега, сякаш някой я бе плеснал силно и пръстите му са се отпечатали. Лявата страна на устата й бе свръхестествено права, в рязък контраст с уморено отпуснатото око, и придаваше на усмивката й изкривен и не на място ироничен вид.

Тя промени положението на главата си и каза:

— Благодаря ти, Мелиса.

Усмихна се, но лявата страна не последва усмивката.

Дадох си сметка, че макар и само за момент съм изключил Мелиса от съзнанието си. Обърнах се към нея и й се усмихнах. Тя ни гледаше втренчено с твърдо и съсредоточено изражение на лицето. Изведнъж ъглите на устните й отскочиха нагоре и тя също се усмихна.

Майка й каза:

— Ела тук, бейби.

Протегнала ръце за прегръдка, тя се приближи към нея, прибра я в прегръдките си и я погали по дългата коса.

Мелиса се отдръпна и ме погледна засрамено.

Джина Рамп каза:

— Ще се оправя, бейби. Не се притеснявай.

— Приятно прекарване — отвърна Мелиса.

Гласът й бе на косъм да се пречупи. Погледна ни още веднъж, обърна се и излезе, оставяйки вратата отворена. Джина Рамп отиде до нея и я затвори.

— Моля, седнете където ви е удобно, докторе — каза тя, като държеше главата си така, че да се вижда само здравата й страна. — Кафе?

— Не, благодаря.

Седнах на един от столовете. Тя зае предишното си място на диванчето. После се наведе да премести една от чашките и се забави повече, отколкото й бе необходимо.

— И така… — каза тя накрая и отново се усмихна.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Рамп.

На лицето й болезненото изражение се пребори с усмивката и победи.

— Най-сетне ли? — И преди да успея да отговоря, добави: — Аз не съм ужасен човек, доктор Делауер.

— Разбира се, че не сте — отвърнах.

Твърде подчертано. Това я стресна и тя ме изгледа с дълъг поглед. Нещо у нея, нещо в това място като че ли ми пречеше да реагирам правилно. Стоях и не смеех да си отворя устата.

Като под команда на режисьор тя отново промени положението на главата си и отново ми предложи дясната страна на лицето, само че под друг ъгъл.

— Не съм дошъл тук, за да ви съдя. Става въпрос за заминаването на Мелиса. Това е всичко — казах.

Тя стисна устни и поклати глава.

— Вие й помогнахте толкова много. Въпреки мен.

— Не — отвърнах твърдо. — Поради вас.

Тя затвори очи, пое въздух през стиснати устни и впи нокти в коленете през роклята.

— Не се безпокойте, доктор Делауер. Минала съм през какво ли не. Мога да понеса жестоката истина.

— А истината, госпожо Рамп, е, че Мелиса се е превърнала в страхотната млада дама, която виждаме, само защото е получавала много любов и подкрепа у дома.

Тя отвори очи и много бавно поклати глава.

— Много сте любезен, но истината е там, че дори да усещах, че я подвеждам, не можех да изляза от моята… от това състояние. — Тя се извърна и този път показа част повредена плът. — Чувствах се в капан. Безпомощна и неадекватна. И непрестанно я подвеждах.

Премълчах.

Тя продължи:

— Знаете ли, че за тринадесет години нито веднъж не съм отишла на родителска среща? Че нито веднъж не съм й ръкопляскала на училищни тържества? И че нито веднъж не съм се срещала с майките на децата, с които тя играеше? Аз не бях майка, доктор Делауер! Не и в какъвто и да било истински смисъл на думата. Сигурно тя съжалява за това. Може дори и да ме мрази.

— Давала ли ви е повод да си мислите такива неща?

— Не, разбира се, че не. Мелиса е добро момиче, твърде много изпълнена с уважение, за да позволи другите да разберат какво мисли. Макар че съм се опитвала да я накарам да го направи. — Тя се наведе напред. — Доктор Делауер, тя се представя като храбра млада дама, чувства, че винаги трябва да бъде пораснала. Аз й дадох това нещо, слабостта ми й го даде. — Докосна с пръст болната страна. — Аз я превърнах в преждевременно пораснала жена и я лиших от детство. Затова най-добре знам какво има у нея — гняв. Запечатан като в бутилка вътре у нея.