Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Да, точно такава е — отвърна тя и гледайки право пред себе си, продължи да ме превежда през претъпканите с произведения на изкуството стаи галерии.

— Не знам — проговори тя изведнъж. — Струва ми се, че просто има много неща, които започват с намерението да бъдат хубави, а после се превръщат в грозни.

Казах:

— Маклоски?

Тя пъхна и двете си ръце в джобовете на дънките и енергично кимна.

— Много мисля за него.

— Повече от преди?

— Много повече. Откакто говорихме с вас. — Тя се спря, извърна се към мен и примигна. — Защо се е върнал, доктор Делауер? Какво иска?

— Може би нищо, Мелиса. Може би това нищо не означава. Ако някой изобщо може да узнае, то това е моят приятел.

— Надявам се — отвърна тя. — Наистина се надявам. Кога може да започне?

— Ще го накарам да ти се обади колкото е възможно по-скоро. Казва се Майло Стърджис.

— Добро име — каза тя. — Солидно.

— И той е такъв.

Двамата с Мелиса отново излязохме в антрето и тя се насочи към зелената стълба. Когато ръката й докосна перилата, аз я запитах:

— Относно Маклоски, страх ли те е за собствената ти безопасност?

— За моята? — повтори тя, спирайки се с крак на първото стъпало. — Защо трябва да ме е страх?

— Няма причина. Просто ти говореше за красотата като за проклятие. Чувстваш ли се обременена или застрашена от това как изглеждаш?

— Аз? — Смехът й бе твърде кратък и висок. — Елате, доктор Ди. Елате да се качим горе. Там ще ви покажа какво е красиво.

Горната площадка представляваше шестметрова розетка от черен мрамор с вградени вътре сини и жълти слънца. Около стените се гушеше френска провинциална мебелировка с издути шкафчета и вити крака. По стените висяха ренесансови картини от сантименталната школа — херувимчета, арфи, религиозни сцени. Оттук се разделяха три коридора. В единия коридор отдясно имаше две жени с прахосмукачки в ръка. Другите два бяха тъмни и пусти. Тук приличаше повече на хотел, отколкото на музей. Тъжен и безцелен разкош на хотел през извънсезонно време.

Мелиса зави по средния коридор и ме поведе покрай редица бели врати, украсени с черни брави със златни ивици.

Пред шестата поред врата тя се спря и почука.

Отвътре се чу глас:

— Да?

Мелиса отвърна:

— Доктор Делауер дойде.

После отвори вратата и влезе. Последвах я.

Бях се подготвил за поредната доза разкош, но се намерих в малка, простичка стая с кът за разговори не по-голям от два квадратни метра, боядисана в гълъбовосиво и осветена само от едно матово осветително тяло.

По-голямата част от задната стена бе заета от бяла врата. Останалите стени бяха почти голи, като се изключи някоя и друга литография по тях. Картина в меки цветове, изобразяваща майка и дете, която би трябвало да бъде на Касът 6 6 Мери Касът (1845 — 1926) — американска художничка импресионалистка. — Б.пр. . Бе поставена точно над тапициран в розово мъничък диван. Дървена кафе масичка и два дървени стола представляваха кътчето за разговори. На масата — порцеланов сервиз за кафе. На диванчето — жена.

Тя се изправи и каза:

— Здравейте, доктор Делауер. Аз съм Джина Рамп.

Тих глас.

Тръгна към мен, като в походката й имаше нещо средно между грациозност и неловкост. Цялата тази неловкост обаче бе съсредоточена над шията — главата й бе неестествено високо и леко килната на една страна като от подсичащ удар.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Рамп.

Тя пое ръката ми, леко я стисна и я пусна.

Бе висока — поне двадесет сантиметра по-висока от дъщеря си, и все още стройна като фотомодел, облечена в сива, дълга до коляното рокля с дълги ръкави. Закопчана догоре. Сиви сандали почти без токове. Гладка сватбена халка на лявата ръка. Златни топчици вместо обеци. Никакви други украшения. Никакъв парфюм.

Косата й бе руса, но не много, и започваща да побелява. Носеше я късо подстригана, с бретон. Като момче. Почти аскетична прическа.

Лицето й бе бледо, овално, създадено като че ли само за камера. Силен, прав нос, твърда брадичка, големи сиво-сини очи, леко напръскани със зелени ивички. Бръчици от усмихване, съвсем леко загатнати около устата, по-ясно изразени по челото.

На четиридесет и три години — знаех го от един стар вестник — и изглеждаше точно на толкова. Въпреки това възрастта като че ли само бе омекотила красотата й. Бе я подчертала някак си.

Тя се извърна към дъщеря си и се усмихна. Наведе глава, почти като ритуално движение, и ми показа лявата страна на лицето си.