Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Казах:

— Не искам да ви убеждавам, че сте възпитали детето си идеално. Или че вашите страхове не са й повлияли. Повлияли са й. Но през цялото време — от това, което съм видял по време на терапията, тя гледаше на вас като на източник на несекваща и безусловна любов. И продължава да гледа на вас по същия начин.

Тя сведе глава и я обхвана с две ръце, като че ли от похвалите ми я заболяваше.

Продължих:

— Когато е подмокряла чаршафите ви, вие сте я прегръщали и успокоявали. Това за едно дете означава далеч повече, отколкото някакви си родителски срещи.

Тя вдигна глава и впери поглед в мен. Отпуснатостта на лицето й бе по-явна от всякога. Променяйки положението, тя предостави на погледа ми профила си. С усмивка.

— Сега разбирам защо сте добър за нея — каза. — Вие излагате своята гледна точка с такава… сила, че с вас не може да се спори.

— А трябва ли да спорим?

Тя прехапа устни. Едната й ръка литна нагоре и отново докосна болната страна.

— Не, разбира се, че не. Просто не знам как да й помогна.

— Сигурен съм, че разбирате на какъв кръстопът е застанала с това нейно заминаване за Харвард, госпожо Рамп. И всичко това е свързано със загрижеността й за вас. Безпокои се, че ако ви остави на този етап, това ще разстрои лечението и ще изгубите напредъка, който сте постигнали досега. Затова е много важно да чуе от вас, от вашата уста, че това няма да ви навреди. Че вие ще продължавате да напредвате и докато я няма. Че искате тя да замине. Ако наистина искате.

— Доктор Делауер — погледна ме тя право в очите, — разбира се, че искам. И съм й казвала това. Непрекъснато й го повтарям, още откакто разбрах, че е приета. Това ме зарадва. Такава чудесна възможност! Тя трябва да замине!

Настойчивостта й ме свари неподготвен.

— Това, което искам да кажа — продължи тя, — е, че разбирам повратния за Мелиса момент. Да се откъсне. Да започне нов живот. Ще ми липсва… разбира се, ще ми липсва ужасно. Но най-накрая аз вече стигнах до точката, където би трябвало да мисля за нея по начина, по който би трябвало да мисля от много отдавна. Още откакто беше малка. Аз имам изключителен напредък, доктор Делауер. Готова съм да предприема някои наистина решителни крачки. Да видя живота от различен ъгъл. Но не мога да накарам Мелиса да го разбере. Знам, че го чува, но това за нея са само думи и те не могат да я променят.

— А как бихте искали да се промени?

— Тя прекалява със загрижеността си за мен. Непрекъснато се върти наоколо. Урсула… доктор Кънингам-Габни се опита да й говори, но Мелиса не прояви разбиране. Двете с нея като че ли са влезли в личностен конфликт. А когато аз й кажа колко добре се чувствам, тя се усмихва, потупва ме, казва: „Браво, мамче“ и си тръгва. Не че я обвинявам. Толкова дълго я бях оставила тя да бъде родител… Сега си плащам за това.

Тя отново наведе глава, подпря я с ръка и остана дълго време така. После продължи:

— Не съм имала пристъп от четири седмици, доктор Делауер. Виждам света за първи път от толкова време насам и разбирам, че мога да се справя в него. Все едно се раждам отново. Не искам Мелиса да се ограничава заради мен. Какво трябва да й кажа, за да я убедя?

— Вие, изглежда, й говорите това, което трябва. Но тя просто може би не е готова да го чуе.

— Е, не искам да седна и да й казвам, че нямам нужда от нея. Никога не бих могла да я нараня по този начин. И то няма да е вярно. Имам нужда от нея. Както всяка майка има нужда от дъщеря си. Искам да сме близки. И не й давам двусмислени послания, докторе, повярвайте ми. Двете с доктор Кънингам-Габни поработихме върху това. Но госпожицата просто отказва да ги чуе.

— Проблемът се състои в това, че известна част от конфликта й няма нищо общо с вашия напредък в лечението. Всеки осемнадесетгодишен млад човек би изпитвал тревога да напусне дома си за първи път. Но животът, който е водила Мелиса досега — отношението между вас двете, размерът на това място, изолацията, прави заминаването да изглежда по-страшно за нея, отколкото за който и да е първокурсник. Като съсредоточава страховете си върху вас, тя се избавя от необходимостта да се справя със своите собствени страхове.

— Ако нещата стоят така, какво бих могла да направя аз?

— Тя ще свикне с вашето подобрение постепенно, естествено, с течение на времето. Но честно да си кажа, може би няма да успеете да я убедите да отиде в Харвард, преди срокът за подаване на молбите да е изтекъл.

Тя се намръщи.

Аз продължих: