Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Според мен още едно нещо усложнява ситуацията — ревност.

— Да, знам — отвърна тя. — Урсула наблегна на това колко е ревнива.

— Има за какво да бъде ревнива Мелиса, госпожо Рамп. Понесла е ударите на доста промени, и то за къс период от време. Без да споменаваме вашия напредък в лечението. Смъртта на Джейкъб Дъчи, вашият повторен брак. — Завръщането на един луд, казах си наум аз. — А това, което прави нещата още по-сложни за нея, е фактът, че отговорността, а може би и вината за повечето от тези промени тя стоварва върху себе си. Затова че ви е убедила да започнете лечение, затова че ви е запознала с мъжа ви.

— Знам — каза тя. — И е вярно. Тя ме убеди да се лекувам. Буквално ме принуди, Бог да я благослови. И това лечение ми помогна да си пробия прозорец в моята клетка. Понякога се чувствам такава глупачка, че не съм започнала по-рано. Всичките тези години…

Тя внезапно промени положението си и ми показа цялото си лице. Сякаш горда с него.

Нищо не каза за втория си брак. Не настоях.

Тя изведнъж се изправи, стисна ръка в юмрук, вдигна го пред себе си и се вторачи в него.

— Трябва да я убедя по някакъв начин. — От напрежението болната страна на лицето й побледня, то отново стана като мрамор и белезите на шията й почти изчезнаха. — Та аз съм нейна майка, за бога!

Тишина. Далечен шум от прахосмукачка.

— Точно в момента изглеждате доста убедителна. Защо не я извикате и не й го кажете?

Тя помисли малко. Свали си юмрука, но не го отпусна.

— Да — каза накрая тя. — Добре. Ще го направя. Хайде!

Тя се извини, отвори вратата в задната стена и изчезна зад нея. Чух приглушени стъпки, после гласа й. Станах и надникнах.

Госпожа Рамп седеше в края на легло с балдахин в огромна кремава спалня с изрисуван таван, изобразяващ куртизанки, радващи се на живота във Версай преди потопа.

Седеше леко наведена напред, притиснала златно бяла слушалка към ухото си, и болната й страна се виждаше. Леглото бе покрито със сатенен плик, а телефонът стоеше на специална поставка до него. От двете страни се издигаха високи френски прозорци. Огледала, дантела, тоалетни принадлежности, картини в подходящ тон и толкова много френски антики, че Мария Антоанета би се чувствала съвсем като у дома си.

Тя кимна, каза нещо и затвори. Аз отново седнах. Тя излезе след секунда и каза:

— Идва. Имате ли нещо против да присъствате?

— Ако Мелиса няма нищо против.

Усмивка.

— Няма да има. Тя е доста привързана към вас. Във ваше лице вижда съюзник.

Отвърнах:

— Аз съм й съюзник.

— Разбира се — каза тя. — Всеки има нужда от съюзник, нали?

След малко откъм коридора се чуха стъпки. Джина стана, посрещна Мелиса на вратата, хвана я за ръката и я въведе вътре в стаята. Слагайки двете си ръце на раменете на Мелиса, тя сведе тържествен поглед към нея, като че ли щеше да й дава благословията си.

— Аз съм твоя майка, Мелиса Ан. Правила съм грешки, била съм слаба и непълноценна като майка, но това не променя факта, че съм ти майка, а ти си мое дете.

Мелиса я гледаше озадачено, после врътна глава към мен. Усмихнах й се, както ми се стори, насърчително и преместих поглед към майка й. Мелиса последва примера ми.

Джина продължи:

— Знам, че моята слабост е била бреме за теб, бейби. Но всичко това ще се промени. Нещата ще бъдат различни.

При думата „различни“ Мелиса застина.

Джина видя това и я притисна към себе си. Мелиса не се възпротиви, но и не се поддаде с охота.

— Искам да си останем винаги близки, бейби, но искам и всеки от нас да живее своя собствен живот.

— Точно това правим, майко.

— Не, не го правим, скъпа. Не съвсем. Ние се обичаме и се грижим една за друга — ти си най-добрата дъщеря, за която една майка може да мечтае. Но положението, в което се намираме, е много… объркано. Трябва да го оправим. Да развържем възлите.

Мелиса леко се отдръпна назад и втренчи поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа, бейби, е, че заминаването ти е златна възможност за теб. Златна ябълка. Ти си я заслужила. Толкова се гордея — цялото ти бъдеще е пред теб и ти притежаваш ум и талант да извлечеш най-доброто от него. Така че използвай тази възможност, настоявам да я използваш.

Мелиса се отскубна от нея.

— Настояваш?

— Не, не искам да кажа… Искам да кажа, бейби, че…

— Ами ако не искам да се възползвам от нея?

Гласът на Мелиса беше тих, но борбен. Като прокурор, подготвящ почвата, за да хвърли бомбата на обвинението.